Черната къща

III

Траулерът се издигаше и спадаше заедно с вълните във вътрешното пристанище. Въжетата, с които бе привързан, скърцаха жалостиво, а по предната му палуба с трополене се търкаляше червена пластмасова кофа. Котвената верига стържеше и дрънчеше, а всяка част от такелажа вибрираше и свистеше на вятъра. Дъждът шибаше прозорците на рубката, а Падриг Макбийн седеше на шкиперското място. Седалката бе толкова протрита от годините употреба, че тапицерията ѝ се бе разкъсала на няколко места и ленти тиксо с мъка удържаха дебелия дунапренен пълнеж, явно твърдо решен да излезе навън. Падриг бе поставил единия си крак върху щурвала и замислено пушеше фас от саморъчно свита цигара. Беше млад за шкипер, едва прехвърлил трийсетте. „Пърпъл Айл“ бе принадлежал на баща му – именно той навремето бе откарал Фин до Скалата. В продължение на три десетилетия старият Макбийн бе превозвал ловците на гуга, а след неговата смърт синовете му бяха продължили традицията. По-малкият, Дънкан, служеше като първи помощник на борда. Имаше само още един член на екипажа, млад момък на име Арчи. Останал без работа, той бе постъпил на траулера за шестмесечен стаж. Оттогава бяха изминали две години, а той още стажуваше.

– Страховита история ми разказвате, господин Маклауд – рече Падриг с бавния, провлачен говор на човек, роден и отрасъл в Нес. – Трябва да призная, че никога не съм харесвал особено тоя Артър Макинес. А синът му е кротко момче. – Той дръпна за пореден път от фаса. – Но по пътя натам не видях нищо нередно помежду им.

– Ще ме откарате ли? – попита търпеливо Фин. Знаеше, че иска твърде много.

Падриг сведе глава и погледна навън през прозореца на рубката.

– Бурята здраво се е развилняла, сър.

– Плавал си и в по-лошо време.

– Да, вярно е. Но никога по свой избор.

– Говорим за живота на момчето, Падриг.

– А аз трябва да мисля за траулера и за животите, които ще рискувам, ако тръгна.

Фин не каза нищо. Даваше си сметка, че решението е на кантар. Вече бе помолил, нямаше какво повече да стори. Падриг смукна последния сантиметър от цигарата, но тя вече беше угаснала.

– Не мога на накарам момчетата да тръгнат. – Фин усети как сетното пламъче на надеждата му помръква. – Но ще им поставя въпроса. Ако те кажат „да“, ще ви откарам.

Надеждата в сърцето му отново плахо припламна.

Той последва младия шкипер през камбуза. От закачалка на стената висяха жълти мушами. В мивката бяха струпани немити съдове, плаващи в мазна вода, която отразяваше ярката светлина на голата електрическа крушка. Върху газовия котлон имаше чайник, къкрещ под редица нащърбени порцеланови чаши, окачени на кукички. По тясна стълбичка се спуснаха към жилищното помещение на кърмата. Тук имаше шест койки и триъгълна маса с пейки от всяка страна, заемащи почти цялото налично пространство. Дънкан и Арчи седяха пред чаши чай, пушеха и гледаха размазаната картина на малкия телевизор, монтиран високо върху стената в единия ъгъл. Вървеше някакво риалити шоу и жена на средна възраст тъкмо напускаше гневно студиото, отпаднала от играта. Падриг изключи телевизора и с един поглед спря протестите на присъстващите. Въпреки крехката му възраст в държанието му имаше нещо, вдъхващо респект. Със спокоен и тих глас в пок­лащащите се ръждиви недра на стария траулер той им предаде молбата на Фин. Двамата членове на екипажа го слушаха мълчаливо в своите раздърпани пуловери и скъсани дънки. Ръцете им бяха напукани и почернели от машинно масло, а бледите изнурени лица, запечатали в себе си поколения бедност и мизерия на острова, час по час поглеждаха към Фин. Тези момчета едва свързваха двата края. Целият им живот – хранене, спане, ходене по нужда – протичаше на подобния на гримирана стара проститутка съд. Двайсет и четири часа на ден, по пет, а понякога и шест дни в седмицата. Постоянно рискуваха кожите си, за да могат да водят това жалко съществуване. Щом Падриг свърши, настана кратка тишина, сетне Арчи се обади:

– Е, поне няма да харчим пари за кръчма, нали?