Черната къща

Тази нощ нямаше да мога да заспя, дори и да исках. Седях до късно и пишех домашните за следващата седмица, които господин Макинес ми беше дал. В стаята ми имаше малка електрическа печка с два реотана, но тя не оказваше никакво влияние върху студа, освен ако не се доближиш на педя от нея, а тогава те изгаряше. Под кожените си ботуши бях надянал два чифта чорапи. Носех дънки, тениска, риза, дебел вълнен пуловер и яке отгоре. И все пак зъзнех от студ. Къщата беше голяма и неприветлива, строена през двайсетте, и при всеки порив на вятъра откъм морето вратите и прозорците дрънчаха, като го пускаха вътре да вилнее както си ще. Тази вечер вятър нямаше, но температурата бе паднала до седем градуса под нулата и тлеещият торф в огнището във всекидневната изглеждаше безкрайно далеч. Поне ако леля ми решеше да ме навести, преди да си легне, щях да имам някакво оправдание, задето съм облечен. Но тя, разбира се, нямаше да го стори. Никога не го правеше.

Към десет и половина я чух да се качва в спалнята си. По принцип обичаше да стои до късно, но студът явно ѝ бе дошъл в повече, а леглото и пълната с гореща вода грейка представляваха единственият шанс да се сгрее. Работих на светлината на нощната лампа още час и половина, преди най-сетне да затворя учебниците и да се ослушам пред вратата за някакви признаци на живот. Не се чуваше нищо и аз излязох на пръсти в тъмното антре. За мой ужас изпод вратата на леля ми се процеждаше жълтеникава ивица. Тя навярно четеше в леглото. Бързо се вмъкнах обратно в стаята си. Дървеното стълбище бе старо и скърцащо. Нямаше начин да го преодолея, без да ме чуе. Единствената алтернатива бе да изляза през прозореца и да се спусна по водосточната тръба. Бях го правил и преди, но сега хлъзгавите заледени керемиди правеха начинанието особено опасно.

Освободих ръждивото резе и рязко отворих прозореца. Пантите изскърцаха пронизително и аз замръзнах, очаквайки от съседната стая да се разнесе гласът на леля ми. Но единственото, което се чуваше, бе шумът на прибоя върху чакълестия плаж на петнайсет метра под мен. Държах се за черчевето, докато изпълзявах на покрива, а мразовитият въздух щипеше лицето и сковаваше пръстите ми. Керемидите се спускаха стръмно надолу от прозореца. Успях да напипам корниза с подметката си и се придвижих странично, за да стигна улука. Вкопчих се в студената метална тръба и се плъзнах по нея, докато накрая с огромно облекчение не стъпих на твърда земя. Вече бях навън.

Носеше се миризма на зима и торфен пушек. Таратайката на леля ми бе паркирана върху асфалтираната площадка отпред. Един поглед нагоре към светещия ѝ прозорец ме увери, че тя още не е заспала. Пред мен, отвъд сянката, хвърляна от руините на стара съборена къща, плажът бе ярко огрян от пълната луна. Стигнах бързешком до циментовата пристройка, където стоеше колелото ми, яхнах го и завъртях педалите по посока на Кробост. Тъмното заскрежено поле проблясваше от лявата страна на пътя, а от дясната се носеше равномерното дихание на океана. Часът бе малко след дванайсет и половина.

Домът на леля ми се намираше на километър-два южно от Кробост, кацнал уединено върху скалите, обграждащи малкото пристанище на селото. Покрих разстоянието за броени минути, минавайки и покрай къщата на своите родители. Винаги се стараех да не я поглеждам. Тъмна, празна и затворена, тя постепенно изпадаше в тъжна разруха. Мисълта за това какъв е бил животът ми преди и какъв е можел все още да бъде, бе почти непоносима.

Спрях пред портата на Артър, пред която на лунната светлина се открояваше купчина торф за горене, акуратно подредена под формата на рибешка кост, и се взрях в сенките, обгърнали къщата. Приятелят ми отдавна се бе сдобил с прякора Свирчото заради звука, издаван от астматичните му гърди, но аз така и не се научих да го употребявам.

– Артър! – подвикнах приглушено, но от него нямаше и следа.

Обзет от нарастващо безпокойство, изчаках още пет минути, като постоянно поглеждах часовника си, сякаш това можеше да забави хода на времето. Щяхме да закъснеем. Вече бях напът да се откажа, когато иззад купчината торф се разнесе тропот и Артър изскочи запъхтян от мрака, изритвайки встрани пластмасова кофа, чиято дръжка по някакъв начин бе успяла да се закачи около глезена му. Той притича през моравата и почти със салто прелетя над оградата, след като се заплете в най-горната ѝ тел. Приземи се по задник в краката ми и се ухили широко на лунната светлина.

– Много елегантно – изкоментирах. – Къде се губиш досега?

– Баща ми си легна едва преди половин час. А слухът му е като на копой и трябваше да го изчакам да захърка, преди да изляза. – Той се изправи на крака и тихо изруга. – Мамка му, целият съм се овъргалял в овчи фъшкии.

– Хайде, качвай се – рекох със свито сърце. – Щях да го возя на багажника, което означаваше, че ще омаже както колелото, така и мен с лайняните си дрехи и ръце, от които вече се носеше осезаема миризма. – И гледай да не ме изцапаш.

– Нали затова са приятелите, да споделят всичко – продължи да се хили идиотски той, като седна и ме обгърна през кръста.

Стиснах зъби и подкарах надолу към главния път, а Артър разпери широко крака встрани, за да пази равновесие.

Преди да стигнем Суейнбост, на двеста метра от пътя за гробището, скрихме колелото в една канавка и изминахме останалото разстояние тичешком. Групата вече ни чакаше нетърпеливо край сградата на стария кооператив, заета сега от местна строителна компания.

– Къде се бавите, за бога? – прошепна Доналд.

Ейнджъл Макричи изплува от мрака и залепи гърба ми в стената.

– Пикльо загубен! Не знаеш ли, че колкото повече стоим тук, толкова по-вероятно е да ни хванат?

– Мамка му – изсумтя някъде отстрани брат му Мърдо. – Каква е тая воня?

Извъртях очи към Артър, но Доналд се намеси:

– Хайде, стига разправии. Да вървим!

Едрата ръка на Ейнджъл ме пусна и ние последвах­ме останалите през голото, обляно в лунна светлина поле. Извън сянката на постройката местността изглеждаше ужасяващо открита. Разкривени колове на огради очертаваха пътя надолу към гробището, където смътно белееха паметниците. Отляво се редяха къщи и дворове и пукането на тънката замръзнала коричка под стъпките ни се струваше оглушително. Дъхът ни кондензираше във въздуха и обгръщаше главите ни подобно на дим.

Доналд спря пред стара черна къща с покрив от гоф­рирана ламарина. Двойната дървена врата бе масивна и залостена с голям катинар, промушен през здрави железни халки. Над вратата бе издигната триъгълна козирка, достатъчно висока, за да пропуска по-обемистата селскостопанска техника.

– Ето, това е.

Мърдо Руад пристъпи напред и извади изпод палтото си ножица за арматура.

– За какво си помъкнал това? – просъска Доналд.

– Нали каза, че имало катинар?

– Тук сме да крадем гума, Мърдо, не да рушим хорското имущество.

– И как ще влезем тогава?

– С ключ, както се влиза обикновено. – Доналд разклати пред лицето му голям ключ на кожена каишка.

– Откъде, по дяволите, го взе? – Беше онзи с акнето, чиито пъпки сякаш сияеха на лунната светлина.

– Той познава едно момиче – подметна Калъм, сякаш това обясняваше всичко.

Катинарът щракна и Доналд бутна едното крило на вратата, което със скърцане се отвори. Той извади от джоба си фенерче и всички се скупчихме зад него, докато лъчът обхождаше необятните купища вехтории. Вът­ре имаше ръждив скелет на трактор, стар плуг, разбита балираща машина, гребла, мотики, вили, лопати, въжета, окачена на гредите рибарска мрежа, оранжеви и жълти пластмасови буйове, висящи точно над главите ни, продънена задна седалка от автомобил. А също заветната гума, облегната на стената в дъното. Тя бе по-висока от всеки от нас, с грайфер, в който можеше да пъхнеш юмрук. На едната ѝ страна имаше двайсет и пет сантиметров срез, причинен от някой невнимателен тракторист. Застраховката навярно бе покрила подмяната, но самата гума вече не ставаше за нищо. Просто идеално гориво за празнична клада. Стояхме вторачени с благоговение в нея.

– Прекрасна е – прошепна Артър.

– Има да гори цяла седмица – додаде Ейнджъл.

– Хайде да я изкарваме оттук. – Гласът на Доналд прозвуча триумфално.

Точно както Мърдо бе предрекъл, гумата сякаш тежеше цял тон. С общи усилия едва я дотъркаляхме до пътя, крепейки я да не падне. Доналд се върна да затвори вратата и да постави катинара обратно на мястото му.

– Представям си само как ще зяпнат, щом видят, че я няма – рече, потривайки ръце. – Все едно се е разтворила във въздуха.

– За да се превърне в дима от нашия огън – додаде ликуващо Мърдо.

Костваше ни доста труд да изтикаме гумата по наклона до главния път, а той дори не беше стръмен. Донякъде ни стана ясно какво ни чака, щом стигнем хълма преди Кробост. Очертаваше се дълга нощ.

Пред сградата на бившия кооператив спряхме да починем, потни и запъхтени. Бяхме генерирали достатъчно собствена топлина, за да не ни е грижа вече за студа. Няколко цигари се предаваха от ръка на ръка в дух на мълчаливо самодоволство.

– Оттук нататък ще видим зор – каза Доналд, прик­ривайки огънчето на цигарата в шепа.

– Глупости – изсумтя Мърдо. – Сега пътят е все надолу, чак до отбивката за Кробост.

– Тъкмо това имам предвид. Гравитацията ще увеличи теглото на това чудо и ще трябва да го държим да не избяга. Затова най-едните и силни от нас трябва да застанат отпред.

В крайна сметка братята Макричи и двамата им приятели, включително онзи с акнето, се озоваха пред гумата, крачейки заднишком. Артър и аз я крепяхме от едната страна, а Иън и Шоуни – от другата, докато Доналд и Калъм държаха двата ръба отзад.

Тъкмо излязохме на главния път, когато иззад билото на хълма внезапно изникнаха фарове на кола. Никой от нас не бе дочул приближаването ѝ и настана паника. Нямаше време да скрием гумата обратно в сянката на сградата, затова Доналд просто я бутна с рамо и я прекатури в канавката, а заедно с нея и по-малкия брат Макричи. Разнесе се пукот на тънък лед, съпроводен от ругатнята на Мърдо Руад:

– Ах, ти, шибано копеле!

Колата прелетя покрай нас и скоро стоповете ѝ се изгубиха зад далечния завой към Файвпени и Бът ъв Луис. Мърдо се измъкна с олюляване от канавката, мокър и омазан с кал и бог знае още какво, като продължаваше да ругае през тракащите си от студ зъби. Естествено, всички се запревивахме от смях, а той прекоси гневно платното и ме халоса по главата така, че ушите ми зазвъняха. Открай време не ме харесваше особено.

– Смяташ, че е забавно, а, лайно такова? – Сетне обходи с кръвнишки взор останалите, които отчаяно се мъчеха да запазят сериозни физиономии. – Някой друг да смята, че е забавно?

Никой не си призна и Доналд ни подкани да се хващаме за работа.

Отне ни поне пет минути да извадим гумата от канавката и да я изправим отново на пътя. През цялото време усещах пареща болка в лицето и не се съмнявах, че ще осъмна с ярка синина. Заехме отново позициите си и започнахме бавно и внимателно да търкаляме гумата към отбивката за Кробост. Отначало изглеждаше по-лесно, отколкото да я тикаме нагоре по баира, но после наклонът взе да става стръмен и нейното тегло и инерция от минута на минута нарастваха.

– Забавете малко, дявол го взел! – рече Доналд.

– А ти какво мислиш, че се опитваме да правим? – озъби се Ейнджъл, но в тона му се долавяха наченки на паника.

Гумата се търкаляше все по-бързо и дланите ни горяха от триенето, докато се мъчехме да я удържим. Скоро вече подтичвахме край нея. В един момент онзи с акнето падна и тя мина през крака му. Калъм пък се препъна в него и се просна върху асфалта.

– Изпускаме я, изпускаме я! – почти извика Мърдо Руад.

– По-тихо, за бога! – изсъска му Доналд, защото от двете страни на пътя имаше къщи.

Но всъщност шумът бе най-малкият ни проблем. Гумата вече беше изцяло извън контрол. Ейнджъл и Мърдо отскочиха встрани, за да не ги смаже. Доналд, въпреки отчаяните си усилия, също я изтърва и тя се понесе, добила собствена воля и посока. Завтекохме се в безпорядък подир нея, но тя бе твърде бърза и пос­тоянно увеличаваше дистанцията.

– О, не... – чух Доналд да простенва и в следващия миг осъзнах причината.

Гумата се носеше право срещу кробосткия магазин, разположен на ъгъла в подножието на хълма. Имайки предвид теглото и скоростта ѝ, пораженията щяха да бъдат сериозни, а ние не можехме да сторим нищо, за да ги предотвратим.

Звукът на трошащо се стъкло отекна като експлозия в нощния въздух. Ударът попадна във витрината вляво от вратата и можех да се закълна, че видях как цялата пос­тройка се разтриса. Гумата остана права, забита във фасадата на магазина като някаква странна модернистична скулптура. Около половин минута по-късно пристигнахме и ние, запъхтени и вторачени в безмълвен ужас. Прозорците на най-близките къщи, намиращи се на стотина метра разстояние, започнаха един след друг да светват.

– Не мога да повярвам – клатеше глава Доналд. – Не мога да повярвам.

– Да се омитаме час по-скоро – рече Мърдо Руад.

– Не. – Ейнджъл сложи ръка върху рамото на брат си, за да го спре. – Ако просто избягаме, никога няма да се откажат, докато не разберат кой го е сторил.

– Какви ги говориш? – Мърдо го изгледа така, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

– Говоря за изкупителна жертва. Някой, който да поеме вината и да не ни натопи. Само така ще мирясат.

– Това е пълна дивотия – отвърна Доналд. – Хайде да се махаме.

В далечината вече се чуваха гласове. Подвикващи един на друг, чудещи се какво е станало.

Но Ейнджъл не отстъпваше.

– Прав съм, повярвай ми. Трябва ни доброволец.

Погледът му обходи всички ни подред. И се спря върху мен.

– Ти, сиракът. Ти имаш най-малко за губене.

Преди да успея да възразя, един огромен юмрук ме удари в лицето и краката ми се подкосиха. Стоварих се на земята с такава сила, че въздухът излезе от гърдите ми. После в корема ми се заби ботуш, карайки ме да се сгъна на кравай и да повърна върху паважа.

– Престани! Какво правиш!

Това беше викът на Доналд. А след него и тихият заплашителен глас на Ейнджъл:

– Ти ли ще ме спреш, набожно копеленце? Или искаш да те просна до него? Двама ще са по-добре от един.

Настъпи моментна тишина, нарушена от хленча на Калъм:

– Бягайте, идват!

Разнесе се тропот на отдалечаващи се стъпки, а после над мен се спусна странен покой. Не можех да помръдна, нямах сили дори да се претърколя встрани. Съзнанието ми смътно регистрираше още и още светнали прозорци в околните къщи, лъчи от фенери, шарещи из мрака.

– Магазинът! Разбили са магазина! – извика някой.

После нечии ръце грубо ме изправиха на крака и ме уловиха под мишниците, за да не падна.

– Държиш ли го?

Чух гласа на Доналд. И познатото хриптене на Артър:

– Давай, държа го.

И те ме завлякоха тичешком през платното в канавката.

Не знам колко време сме лежали там в леда и калта, но ми се стори цяла вечност. Местните взеха да пристигат, наметнали набързо палта върху пижамите си, да осветяват с фенерчета магазина и пътя пред него. Смайването им бе очевидно – във витрината стоеше забита почти двуметрова гума, а наоколо нямаше жива душа. Накрая решиха, че не става дума за взлом, но че все пак е най-добре да повикат полицията, и се запътиха обрат­но по домове. Доналд и Артър ме уловиха наново и ние с препъване поехме през смръзналото поле. После синът на свещеника остана да чака с мен край една ограда в сянката на хълма, докато Артър отиде да докара колелото ми. Аз се чувствах ни жив, ни умрял, но знаех, че двамата са се изложили на огромен риск заради мен.

– Защо се върнахте? – попитах.

– Идеята поначало беше глупава – махна с ръка Доналд. – Никога нямаше да те оставя да го отнесеш заради нас. – Не виждах лицето му, но и гласът издаваше достатъчно ясно цялото му негодувание и гняв. – Все някой ден ще откъсна крилцата на тоя Ейнджъл Макричи!

Така и не се разбра кой е забил гумата на момчетата от Суейнбост в магазина на Кробост, но те не си я върнаха. Полицията я конфискува и нашият огън в нощта на Гай Фокс пак беше най-хубавият в цял Нес.