Черната къща

III

Чувството, че всички те са пропилели живота си, че поради глупост или небрежност са пропуснали своите шансове, продължаваше да тегне върху раменете му, хвърляйки го в дълбоко униние. Черните облаци, събиращи се над пролива Минч, и мразовитият арктически дъх, носен от вятъра, също не помагаха настроението му да се подобри. Той превали хълма, излезе от Кробост и хвана отбивката, водеща към пристанището. Там спря пред старата бяла къща, където бе живял с леля си близо десет години. Слезе от колата и застана с лице към вятъра, дишайки дълбоко, заслушан в звука на вълните, които се разбиваха в чакълестия плаж отдолу.

Къщата бе затворена и запустяла. Тя бе завещана на благотворителна организация, която развиваше дейност в полза на котките, но не беше успяла нито да я продаде, нито да се грижи за нея и я бе занемарила. Фин очакваше мястото да предизвика някакъв емоционален отклик у него, но изпита единствено студена празнота. Леля му никога не се бе държала зле с него и все пак спомените му от онова време бяха покрити от плътна пелена на униние и печал, които и сам не можеше да си обясни. Той зарея поглед към залива, където някога лодките бяха стоварвали своя улов. Рибата после биваше осолявана в специални постройки върху хълма над брега. Сега единствено останките от каменните им основи напомняха, че те някога са съществували. В края на носа пък имаше три високи каменни пирамиди. Като момче Фин бе запленен от тях и често ги посещаваше, за да поправя камъните, разместени от някоя по-силна буря. По думите на леля му те били издигнати от трима мъже, завърнали се от Втората световна война. Никой не знаеше защо, а и мъжете отдавна бяха умрели. Сега надали някой си правеше труда да ги поправя.

Той се спусна пеша до малкото пристанище на Кробост, където навремето двамата с Артър обичаха да хвърлят камъни в дълбоката спокойна вода. От моторната лебедка, монтирана над залива, се виеше дебело стоманено въже с кука накрая. Самата лебедка се помещаваше в ниска каменна постройка с два четвъртити отвора отпред и врата отстрани. Фин бутна вратата и влезе. Големият, боядисан в зелено дизелов мотор седеше вътре като мълчалив свидетел за хилядите лодки, които бе спускал във водата или изтеглял от нея. Ключът за запалване стърчеше на мястото си и той импулсивно го завъртя. Машината се закашля, но не запали. Опита втори път и сега, след като се поколеба и избълва кълбо черен дим, моторът заработи. Значи, все още го поддържаха и зареждаха с гориво. Фин го изключи и настъпилата след ритмичното боботене тишина му се стори оглушителна.

Долу, в подножието на скалата, около половин дузина малки лодки бяха издърпани редом на брега. Фин разпозна сред тях избледнелия небесносин цвят на „Мейфлауър“. Трудно му бе да повярва, че още е в употреба след всички тези години. Над постройката с лебедката лежеше разпадащият се скелет на още една лодка, обърната с кила нагоре. По него се забелязваха редки люспици лилава боя. Фин се наведе и избърса засъхналата тиня, покрила гнилите дъски на обшивката. Там още личеше името на майка му – „Ейли“, което баща му старателно бе изписал с бели букви, преди да я пусне на вода. Цялата скръб на живота му отведнъж се отприщи като извор у него. Той коленичи край лодката и заплака.