Черната къща

Първото, което помня след това, бяха виковете. Нямах представа защо викат, понеже единственото, което се появи с беглите проблясъци на съзнанието ми, бе болката. Казват, че човек не можел да изпитва болка на две места едновременно. Но аз я изпитвах както в рамото си – пареща, сякаш нещо остро разрязваше плът­та, мускулите и сухожилията чак до костта, – така и в главата си, която бе стегната като в стоманено, бавно затварящо се менгеме. Имах и други наранени места, но за тях щях да си дам сметка по-късно. В този момент всичките ми сетива бяха погълнати от тези два центъра на страдание. Опитах да помръдна, но не ми се удаде и се зачудих дали не съм си счупил гръбнака. Отворих с мъка очи и право под мен, на петдесетина метра разстояние, се ширна морето, блъскащо яростно в издадените навътре скали. То ме чакаше, приканваше ме в обятията си, но изпречилата се на пътя ми издатина го беше лишила от възможността да засмуче изпотрошеното ми тяло в своите кипящи дълбини.

С огромно усилие се претърколих по гръб. Прегънах единия си крак в коляното и някъде в мен се надигна мъгляво удовлетворение, че гръбначният ми стълб може би все пак е оцелял. Корнизът, върху който лежах, широк не повече от половин метър, по някакво чудо бе спрял падането ми и ме бе удържал като в люлка върху отвесното лице на скалата. Зърнах кръв по ръцете си и за миг се паникьосах, преди да се досетя, че е от птиците, които бях убивал допреди броени минути. Над мен се полюшваше разнищеният край на зелено найлоново въже, а петнайсетина метра по-нагоре се виждаха лицата и раменете на мъжете, подаващи се над пропастта, доколкото им позволяваше куражът. Дори и в обърканото си, полусъзнателно състояние ясно виждах, че единственият начин да ме достигнат е, като се спуснат по въжето. Урвата бе вертикална, без никакви грапавини по нея, цялата покрита с гуано.

Междувременно гласовете продължаваха да се носят и отначало реших, че викат на мен. Сред лицата различих и това на Артър. Той също викаше, но не можех да различа думите. Тогава над очите ми падна някаква сянка и щом извърнах глава, видях господин Макинес да пропълзява към мен. Изглеждаше ужасно. Небръснат, с прежълтяло лице и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Беше потен и целият се тресеше от усилието да намери опора, за да не падне.

– Всичко ще бъде наред, Фин – каза с изтънял пресипнал глас. – Ще се оправиш.

Сетне улови края на въжето, уви го няколко пъти около китката си и като се отблъсна от скалата, се завъртя във въздуха и се озова седнал върху ръба точно до главата ми. После разбрах, че се е изкатерил отдолу, за да стигне до мен. И до ден днешен нямам идея как е успял, но почти можех да подуша страха му. Странно, ала в онзи момент въпреки цялата ми болка изпитах съжаление към него. Подадох му ръка, а той я сграбчи и я стисна.

– Можеш ли да седнеш?

– Не мисля – отговорих с мъка.

– Трябва да седнеш, за да завържа въжето под миш­ниците ти. Няма как да те изправя сам, ще трябва да ми помогнеш.

– Ще се опитам – кимнах.

С едната си ръка той продължи да стиска въжето, а с другата ме обгърна около кръста, за да ме придърпа нагоре. Болката, която прониза рамото ми, бе агонизираща и аз изпищях. Около минута се мъчих да си поема дъх, вкопчен в него като удавник. Той мълвеше някакви насърчителни слова – слова, които не чувах, защото вятърът ги отнасяше, но които все пак ми вдъхваха увереност. Събрах всичките си сили и с помощта на крака, който бях съумял да сгъна, някак се изтиках до полуседнало положение, подпирайки се на бащата на Артър. Сега той успя бързо да провре въжето под двете мишници и зад гърба ми и да го завърже на голям, сигурно изглеждащ възел отпред на гърдите.

Щом приключи, двамата дълго останахме да седим запъхтени. Мъчехме се да не поглеждаме надолу, а още повече да не мислим за момента, в който той трябваше да ме освободи от хватката си и да ме отблъсне напред от ръба. Защото тогава щях да увисна в края на това износено найлоново въже и целият ми живот да зависи от здравината на възела и от мишците на онези, които трябваше да ме изтеглят нагоре. Аз от своя страна бях почти готов да предпочета падането – няколкото кратки секунди преди бързата смърт върху скалите, която щеше да сложи край на мъките ми.

– Кървиш – рече господин Макинес и действително усетих как нещо топло се стича по врата ми от рана някъде зад ухото. После извади носна кърпа и избърса лицето ми. – Толкова съжалявам, Фин.

Зачудих се защо ще съжалява. Не беше негова грешка, че съм паднал. Той вдигна глава и извика на останалите, че сме готови, като подръпна три пъти рязко въжето. Те също го дръпнаха в отговор и го изпънаха.

– Е, успех!

Въжето се изопна, аз полетях от ръба и отново нададох болезнен вик. Започнах да се въртя като пумпал на вятъра и да се издигам в поредица от кратки болезнени тласъци. На два пъти се удрях в скалата, а сетне отново увисвах, поклащайки се над пропастта. През цялото време рибоядите кръжаха около главата ми, пищяха яростно, пожелаваха ми да падна. Умри, умри, умри, сякаш нареждаха те.

Почти бях изгубил свяст, докато ме извлекат обрат­но върху корниза, от който бях паднал. Над мен се скупчиха загрижени лица.

– По дяволите, синко – дочух гласа на Гигс. – Вече те бяхме отписали.

И тогава се разнесе вик – тревожен, смразяващ. Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как господин Макинес се носи във въздуха, разперил ръце, сякаш смяташе, че може да лети. Измина цяла вечност, докато стигне скалите в подножието, където полетът му внезапно приключи. За миг остана да лежи по лице, прост­рян с подгънат в коляното крак като някаква пародия на разпънатия Христос. После една огромна вълна връхлетя, покри го и го отвлече със себе си. Пяната ѝ се оцвети в розово и той изчезна завинаги в бездънните зелени дълбини.

Настъпи странна тишина, сякаш и птиците се подчиниха на нечий призив за минута мълчание. Само вятърът продължи скръбния си вой, докато дори над него не се извиси изтерзаният вопъл на Артър.