Черната къща

Отвън вятърът все така превиваше високите треви, а сенките на облаците се носеха по километрите гладък утъпкан пясък. Беше настъпил прилив и водата напредваше по равната повърхност с удивителна бързина.

– Ще ми се да прескоча до Нес, да поговоря с този-онзи – рече Фин, щом стигнаха до автомобила.

– Аз ще трябва да се прибера в участъка – поклати глава Гън. – Старши инспектор Смит ни държи изкъсо.

– В такъв случай ще се наложи да му поискам кола.

– На твое място не бих го правил. Най-вероятно просто ще ти откаже. – Гън се поколеба. – Знаеш ли какво... Нека отидем до Сторноуей, а после може да вземеш моята.

Фин се усмихна.

– Благодаря, Джордж. Впрочем какво мислиш за Минто? Според мен, ако не се брои красивият пейзаж, идването дотук си беше чиста загуба на време. – Гън кимна, но като че ли по-скоро от учтивост, отколкото в знак на съгласие. – Не си ли съгласен с мен?

– Не знам, вероятно си прав. И все пак от този тип ме побиват тръпки. С обучение като неговото положително ще знае как да си служи с нож, а и не вярвам да се поколебае да го използва.

Фин прокара пръсти през гъстите си руси къдрици.

– Да, в специалните части ги учат на какво ли не. Ти наистина ли смяташе, че можеш да му счупиш ръцете?

Гън се изчерви, а по устните му плъзна лека усмивка.

– Той сигурно щеше да ми потроши всяка костица още преди да успея да го доближа. Но нямаше как да знае, нали?