Черната къща

Беше малко след Коледа, когато за пръв път в живота си легнах болен от грип. Мислех, че ще умра, и според мен майка ми мислеше същото. Най-ясният ми спомен от онази седмица е как тя бе там, винаги когато отворех очи – с влажен студен компрес, който да сложи на челото ми, нашепваща насърчителни думи, изпълнени с обич. Изпитвах болка във всяко мускулче на тялото и на моменти неконтролируемо се тресях от студ, въп­реки че температурата ми достигаше четиресет и един градуса. Седмият ми рожден ден дойде и отмина почти без да го забележа. Покрай гаденето и повръщането няколко дни не ядох нищо, докато накрая майка ми ме убеди да хапна малко мляко с ориз. Вкусът ми хареса и оттогава всеки път, щом го опитам, се сещам за нея и нейното успокояващо неотлъчно присъствие през тези кошмарни дни и нощи.

Преди това никога не бях боледувал сериозно, но този път грипът буквално ме изсмука. Минаха две седмици, преди отново да тръгна на училище, бледен и измършавял. В онзи ден валеше дъжд и майка ми, уплашена да не настина, искаше да ме откара с колата, но аз настоях да вървя пеша. С Артър се срещнахме пред тяхната къща и той ме изгледа отдалеч.

– Сигурен ли си, че си добре?

– Да, нищо ми няма.

– И не си заразен или нещо подобно?

– Разбира се, че не. Защо?

– Защото изглеждаш направо ужасно.

– Благодаря. Много ме успокои.

Беше началото на февруари и дъждът ръмеше толкова ситно, че приличаше по-скоро на мъгла, но бързо пропиваше дрехите заради мразовития северен вятър. Вратът и коленете ми се протриваха от мократа вълна на яката и панталона, бузите ми горяха, но аз нямах нищо против. За първи път от половин месец насам се чувствах наистина жив.

– Е, какво ново, докато съм отсъствал? – попитах.

– Нищо особено – махна неопределено с ръка Артър. – Не си изпуснал много материал, ако за това се притесняваш. Като изключим таблицата за умножение.

– А, ясно – кимнах.

Нямах понятие какво е таблица за умножение, но не исках да изглеждам невеж.

Почти бяхме стигнали училището, когато той най-сетне изплю камъчето.

– Между другото, записах се в групата по народни танци.

– Какво?

– Танци, нали се сещаш... – Той вдигна ръце над главата си и направи някакви странни подскоци. – Па дьо ба.

Започвах да подозирам, че докато ме е нямало, леко се е чалнал.

– Кой е този Пади Ба?

– Това е танцова стъпка, глупчо.

Челюстта ми увисна.

– Танци? Ти? Танците са за момичета, Артър! – Наистина недоумявах какво го е прихванало.

Той само сви рамене.

– Нямах друг избор. Госпожа Макей ме избра.

Възприемаше го доста по-леко, отколкото очаквах. За пръв път ми хрумна, че може би съм извадил късмет, задето отсъствах заради грипа. Иначе класната ни можеше да избере и мен. Искрено съчувствах на приятеля си. Тоест докато не открих истината.

Същия ден, към три следобед, вървяхме по пътя заедно с Маршели. Съвсем не бях сигурен, че тя се радва да ме види отново. Когато седнах до нея на чина, поздравът ѝ беше хладен, а после упорито ме игнорираше. Или поне на мен ми се струваше така. Когато се опи­твах да уловя погледа ѝ, се правеше на заета с нещо друго. На двора, през междучасията, не се отделяше от момичетата, които скачаха на въже или играеха дама. Но щом поехме към къщи заедно с тълпа други деца от началните класове, вървящи пред и зад нас, тя се обърна към Артър и попита:

– Разбра ли датата на пътуването до Сторноуей?

– Да – кимна той. – Госпожа Макей ми даде бележка за подпис от родителите.

– На мен също.

– Какво пътуване до Сторноуей?

Чувствах се не в час със събитията. Удивително е колко много може да пропуснеш само за две кратки седмици.

– В читалището ще има конкурс по танци – каза Маршели. – Ще се състезават училища от целия остров.

– По танци? – повдигнах вежди, но сетне объркването ми се разсея като мъгла, разпръсната от южния вятър.

Маршели участваше в групата по народни танци, затова и Артър се бе записал в нея, въпреки риска другите момчета да му се подиграват. Хвърлих му вледеняващ поглед.

– Не си имал друг избор, а?

Забелязах, че Маршели ме гледа, явно наслаждавайки се на реакцията ми. Аз ревнувах и тя го знаеше, затова реши да сипе още сол в раната:

– Ако искаш, може да седнеш до мен в микробуса, Артър.

– Не знам, ще видим – отвърна той, леко гузен от ситуацията.

Щом стигнахме отбивката за Милънейс, се запитах дали не я е изпращал и до фермата в мое отсъствие. Но тук спряхме и беше очевидно, че тя не очаква да продължим с нея.

– Е, значи, ще се видим в събота – каза на Артър.

– Да, добре. – Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и двамата тръгнахме към Кробост.

Обърнах се и видях гърба на Маршели, отдалечаваща се с безгрижна походка. Артър вървеше много по-бързо от обичайното и аз трябваше почти да подтичвам, за да не изостана.

– Събота? Тогава ли е конкурсът по танци?

– Не, той е в учебен ден.

– А какво ще има в събота?

– Ще ѝ ходя на гости във фермата.

Не можех да повярвам на ушите си. Макар тогава още да не ги разпознавах, у мен се надигаха класичес­ките симптоми на ревността. Гняв, болка, объркване, меланхолия.

– Вашите няма да те пуснат! – улових се като удавник за сламка.

– Напротив, ще ме пуснат. Те се познават с родителите на Маршели от църквата. Мама дори ме откара до Милънейс миналата събота.

Мисля, че зяпнах с уста, и ако беше лято, навярно щях да налапам някоя муха.

– Значи си ходил там и преди?

– Един-два пъти. – Той ми хвърли поглед, съпроводен с лека самодоволна усмивка. – Играхме си на индианци и каубои в плевнята.

Пред очите ми изникна кошмарният образ на Маршели, омотаваща Артър със същото въже, връзваща очите му със същата червена носна кърпа.

– Тя целуна ли те? – попитах едва, защото устата ми бе пресъхнала.

– Да ме целуне? – Върху лицето му се изписа израз на неподправено недоумение и отврат. – Откъде-накъде ще ме целува, по дяволите?

Което бе поне капка утеха в бездната на моето злощастие.