Черната къща

II

Той почти не помнеше как е стигнал обратно до града, разкъсван от объркване и несигурност. Мрачното небе го притискаше, планините на остров Харис изглеждаха като сивкаво петно в далечината, а дъждът се лееше по предното стъкло. Поривистият вятър духаше странично през полето откъм Барвас и той трябваше да със­редоточи цялото си внимание върху пътя, докато не прехвърли хълма след малкото езерце Лох Дуув и не зърна пред себе си светлините на Сторноуей, скътани в низината в закрилническата прегръдка на залива.

Пиковият час бе отминал и Бейхед Стрийт пустееше под дъжда, но щом свърна към пристанищния паркинг, с изненада видя голяма тълпа, събрана под ярките лъчи на издигнати прожектори. Наоколо сновяха операторски екипи и зяпачите явно се бяха събрали въпреки лошото време с надежда да ги покажат по телевизията. По средата имаше към дузина транспаранти, размахвани от протестиращи с жълти и червени мушами, с лозунги като „Спасете гугите“, „Касапи“, „Удушвачи и главорези“, „Убийци на птици“. Бяха ръчно изработени и боята се разтичаше от дъжда. Всичко изглеждаше евтино и крещящо и както се стори на Фин, не особено оригинално. Той се запита кой ли финансира тези хора.

Щом слезе от колата, ги чу да скандират: „У-бий-ци. У-бий-ци“. В периферията на тълпата се мяркаха лицата на един-двама популярни репортери от националните медии. Няколко навъсени униформени полицаи наблюдаваха ставащото от дискретно разстояние, а дъждът се стичаше от козирките на фуражките им.

На кея, сред купчините рибарски мрежи и кошове за раци бе паркиран камионът, който същата сутрин бяха товарили в Порт ъв Нес. Съдържанието му вече бе прехвърлено в трюма на „Пърпъл Айл“ – същия траулер, който преди седемнайсет години бе откарал и Фин до Скалата. Край него сновяха неколцина мъже в непромокаеми дрехи и шапки. Върху ръждивите перила и вехтата обшивка бяха положени дебели пластове прясна боя. Палубата бе синя, а рубката – с цвят на лакиран махагон. Изглеждаше като стара натруфена курва, мъчеща се да скрие възрастта си.

Фин наведе глава и започна да си проправя път през навалицата. Зърна Крис Адамс начело на една група протестиращи, но тъкмо сега нямаше време да се занимава с него. Накрая успя да открие Фионлах край траулера и го сграбчи за лакътя. Момчето се обърна и той му каза:

– Трябва да поговорим.

– Ей, човече! – шляпна го някой по гърба. Беше Артър, грейнал в широка дружеска усмивка. – Идваш тъкмо навреме за почерпката. Навит ли си да пийнем по едно на изпроводяк? Майко мила, погледни се само. Приличаш на мокра кокошка. Толкова ли няма какво да облечеш? Ето, вземи... – Той скочи в кабината на камиона, измъкна оттам една жълта мушама и му я подхвърли. – Хайде, ела да се наквасим. Трябва да сипя нещо в стомаха, че ни чака тежка нощ.