Черната къща

Краткият му и безплоден престой на острова отиваше към своя край. След всички болезнени сблъсъци с приз­раците от миналото това бе почти облекчение. Фионлах бе прав. След като осемнайсет години се бяха справяли без него, нямаше никакво право да идва и да се бърка в живота им. Един човек бе убит, а убиецът му още се намираше на свобода. Но това вече не беше негова отговорност. Той се прибираше у дома, ако все още имаше дом. Ако Мона го очакваше там. Можеше просто да спусне отново завесата и да забрави. Да гледа напред вместо назад. Тогава защо тази перспектива го изпълваше с ужас?

Фин мина покрай релефната карта на островите Луис и Харис на стената и бутна двойните врати към преддверието. Дежурният го погледна иззад стъклото. Пред него върху редица монитори потрепваха изображенията от камерите за наблюдение. На пластмасовите столове до стената седяха търпеливо две фигури, но той дори не ги забеляза. Вече почти бе излязъл навън, когато една от тях се изправи и произнесе името му.

Катриона Макфарлън, или Мъри, както навярно сега беше фамилията ѝ, стоеше пред него с разтревожен и съсипан вид. А зад гърба ѝ подобно на захвърлена парцалена кукла бе останало да седи момиче – почти дете, с коса, прибрана назад от безкръвното, без следа от грим лице. Фин потресено осъзна, че това трябва да е Дона. Стори му се толкова млада, че бе невъзможно да повярва, че е бременна в третия месец. Може би с козметика щеше да изглежда иначе. Чертите ѝ бяха обикновени, но приятни. Имаше светлата кожа и пясъчнорусата коса на баща си. Носеше дънки и розова блуза, а върху тях – дебело пухено яке, в което почти се губеше.

– Копеле! – процеди майка ѝ.

– Аз нямам нищо общо със случилото се, Катриона.

– Кога ще го пуснете да се прибере?

– Доколкото знам, може да си тръгне, когато пожелае. Мен самият ме връщат обратно в Единбург, тъй че желанието ти ще се изпълни. Повече няма да ви притеснявам.

Техният живот не го засягаше. Той отвори вратата и излезе навън под бръснещия вятър. Вече бе прекосил Кенет Стрийт и тъкмо подминаваше едно рибно ресторантче, когато зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. Той се обърна и видя, че Дона тича подир него по Чърч Стрийт. Майка ѝ, застанала на стълбите на участъка, я повика, но тя не се обърна. Накрая го настигна и спря запъхтяна.

– Трябва да говоря с вас, господин Маклауд.