Човекът от остров Луис

Трета глава

Когато Фин най-сетне угаси лампата, навън вече беше съвсем тъмно, но настъпилият мрак не му донесе бягство. Думите оставаха като отпечатани върху ретините му.

Освен Мона, показания бяха дали още двама свидетели. Никой от тях не бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да запомни номера на колата. В това, че самата Мона не го бе видяла, нямаше нищо учудващо. Ударът я бе подхвърлил върху капака и предното стъкло, преди да я запрати с ужасяваща сила встрани върху асфалтирания път, където се бе претърколила няколко пъти. По някакво чудо се бе разминала без по-сериозни травми.

Роби от своя страна, поради по-ниския си център на тежестта, бе отишъл право под колелата.

Всеки път щом прочетеше напечатания текст, си представяше, че е там, че вижда всичко с очите си, и стомахът му се свиваше от гадене. Сцената изникваше в съзнанието му толкова ярка, сякаш бе негов собствен спомен. Както и описанието на Мона за лицето, видяно зад волана в краткия миг на сблъсъка. Мъж на средна възраст, с въздълга коса в миши цвят. Лице, небръснато от два или три дни. Как е могла да забележи всичко това? И все пак бе толкова сигурна, че той дори се погрижи да изготвят полицейски портрет. Лице, останало в препис­ката по случая, лице, което дори и сега, девет месеца по-късно, продължаваше да преследва сънищата му.

Фин се обърна настрани и затвори очи в напразен опит да се унесе в сън. Зад завесите прозорецът на хотелската стая бе открехнат, за да влиза въздух, но през него нахлуваше също и шумът от трафика по Принсес Стрийт. С колене, присвити към гърдите, той долепи лакти до хълбоците си и сключи длани, подобно на молещ се ембрион.

Утрешният ден щеше да сложи край на всичко, изпълвало повечето му съзнателен живот. Всичко, което бе станал и имаше шанс някога да стане. Чувстваше се както в онзи момент, преди толкова години, когато бе узнал от леля си, че родителите му са мъртви, и за първи път в невръстното си съществуване бе изпитал пълна и безвъзвратна самота.