Човекът от остров Луис

Двайсет и втора глава

Тревогата на Катриона Мъри премина в недоумение, когато отвори вратата и завари на прага съпруга си и Фин Маклауд, мокри като мишки, раздърпани и окървавени. Явно бе очаквала по-различна гледка.

– Къде са Дона и бебето?

– Аз също се радвам да те видя, Катриона – рече Фин.

– Отидоха у Маршели – допълни Доналд.

Тъмните очи на жената се стрелнаха от единия към другия.

– И какво ще им попречи още по тъмни зори да от­прашат за Сторноуей и да хванат ферибота?

– Няма да го направят – поклати глава Фин.

– Защо?

– Защото се боят двамата с Доналд да не се избием помежду си. Има ли някакъв шанс да ни пуснеш вътре, или ще стоим на дъжда?

Тя отстъпи намусено назад.

– Само свалете тези дрехи, че ще измокрите цялото антре.

– Не знам дали няма да накърня нежните ти чувства, Катриона – усмихна се Фин, като дръпна полите на мушамата, разкривайки шортите и тениската си. – Бях излязъл само да взема една книга от колата.

– Ще ти донеса нещо да облечеш. – Тя наклони глава, за да го разгледа по-добре. – Какво се е случило с лицето ти?

– Съпругът ти ме удари.

Тя се извърна към Доналд и неговото виновно мълчание я накара да смръщи чело.

Петнайсет минути по-късно двамата мъже седяха пред камината в гостната и отпиваха от чаши горещ шоколад на светлината на настолна лампа и на тлеещата торфена жар. Доналд бе загърнат в черен копринен халат, избродиран с китайски дракони, а Фин – в пухкава бяла хавлия за баня. Бяха боси и кръвообращението в краката им полека се възстановяваше. Катриона, подчинявайки се на лекото кимване от страна на домакина, се бе оттеглила в кухнята.

– Няма да навреди, ако добавим и капка уиски в това – подхвърли Фин след няколкоминутно мълчание.

– Добра идея – отвърна за негова изненада Доналд и като стана, извади от барчето бутилка отлежало „Балвени“, на две трети празна. Извади запушалката, наля щедри дози в чашите им, после седна отново.

– Така е по-добре – кимна Фин, след като отпи.

– Не ми се обръща езикът да го кажа – въздъхна дълбоко Доналд в отсрещното кресло, – но май ти дължа извинение.

– Дължиш ми, и още как.

– Независимо с какво си ме предизвикал, нямах право да те удрям. Това е грешно.

– Защо да е чак толкова грешно? – попита Фин, учуден от искреното разкаяние в гласа на стария си приятел.

– Защото Христос ни учи, че насилието не води доникъде. Знаеш, ако ни ударят по едната буза, да обърнем и другата.

– Е, в случая моята буза пострада. А какво стана с принципа „око за око“?

Доналд го изгледа мрачно и надигна чашата си.

– Както казва Ганди, ако се придържахме към него, досега всички да сме ослепели.

– Наистина ли вярваш в тези щуротии?

– Да. А ти можеш да покажеш поне малко уважение.

– Никога няма да го направя, Доналд. Уважавам единствено правото ти да вярваш в каквото си щеш, както и ти трябва да уважаваш моето да не вярвам.

– Знам защо се държиш така. – Сиянието на жаравата хвърляше алени отблясъци върху едната половина от лицето на свещеника, оставяйки другата половина в сянка. – Заради случилото се с родителите ти. Но това не е същото като да нямаш вяра.

– Ако искаш да знаеш, не вярвам, че богът от Стария завет е същият като онзи от Новия. Как може да обединиш жестокостта и насилието, упражнявани от единия, с мира и любовта, проповядвани от другия? Единственият начин е като си избереш нещата, които ти изнасят, и пренебрегнеш другите, които не ти изнасят. Затова има толкова много християнски църкви. Католици, мормони, баптисти, евангелисти, свидетели на Йехова. Само на нашия остров ще се наброят поне пет протестантски секти.

Доналд поклати енергично глава.

– Слабостта на хората им пречи да се разбират, кара ги да се борят заради различия. Вярата – в нея е ключът.

– Вярата е патерицата на слабите. С нейна помощ вие замаскирате противоречията, давате лесни отговори на невъзможните въпроси. – Фин се приведе напред. – Когато ме удари тази вечер, това дойде от твоето сърце, не от вярата ти. Беше проява на истинската ти същност, на твоя инстинкт да защитиш дъщеря си и внучката си.

– Ама че размяна на ролите – засмя се с горчива ирония отецът. – Вярващият бие, а неверникът обръща другата буза. Трябва страшно да ти е допаднало. Но беше грешно и не биваше да го правя. Никога вече няма да се повтори.

– Само това оставаше. Имай предвид, че следващия път ще ти го върна, а аз се бия мръсно.

Доналд не успя да сдържи усмивката си. Той пресуши своята чаша и остана продължително да се взира в нея, сякаш отговорите на всички въпроси във вселената се криеха на дъното ѝ.

– Искаш ли още малко?

– Горещ шоколад или уиски?

– Уиски, разбира се. Имам и друга бутилка.

– Е, тогава сипвай, не ме жали.

Преподобният раздели остатъка помежду им и Фин почувства как ароматният малц, оцветен и омекотен от шерито, в чиито бурета бе отлежавал, разлива мека топ­лина по жилите му.

– Какво се случи с нас, Доналд? Нали бяхме приятели. Ти дори беше нещо като герой, пример за подражание за нас, останалите.

– Чуден пример, няма що.

– Вярно, допускаше и грешки, но кой не ги допуска? Но у теб имаше нещо различно. Свободен дух, дръзко опълчващ се срещу света. А Бог те промени, и то не към по-добро.

– Моля те, не започвай!

– Все се надявам, че един ден ще се обърнеш с онази твоя заразителна усмивка и ще извикаш: „Майтап, бе!“.

Другият се засмя.

– Вярно е, че Бог ме промени. Научи ме да постъпвам правилно, да контролирам низките си инстинкти. Да се държа с другите така, както искам те да се държат с мен.

– Тогава защо се отнасяш толкова зле към Дона и Фионлах? Разбирам, че искаш да защитиш дъщеря си, но това бебе е и на двамата. Как би се почувствал на негово място?

– Преди всичко, нямаше да я накарам да забременее.

– О, я стига! Бас държа, че на тази възраст дори не си помнел с колко момичета си преспал. Чист късмет е, че никоя от тях не е надула корема. – Той направи пауза. – Преди Катриона.

Доналд се наежи и го изгледа изпод смръщени вежди.

– Що не вървиш да си го начукаш?

– А, така те искам! – изсмя се гръмогласно Фин.

Другият стисна устни, мъчейки се да остане сериозен.

– Ти винаги си ми влияел зле, хубаво да знаеш! – После стана и като взе новата бутилка от барчето, напълни отново чашите. – И какво стана сега, оказва се, че двамата имаме общо внуче. Дядовци! – Той разпери ръце в невярващ жест и изпуфтя. – Кога всъщност разбра, че Фионлах ти е син?

– Миналата година. Докато разследвах убийството на Ейнджъл Макричи.

– Значи не е общоизвестен факт?

– Не.

Свещеникът го изгледа с любопитство.

– Кажи ми, какво се случи на Скер миналия август?

Но Фин само поклати глава.

– Това ще си остане между мен и Създателя.

– Разбирам... Ами причината да ме посетиш онзи ден в църквата? Тя също ли е тайна?

Фин обмисли въпроса, зареял взор в тлеещата жар, и реши, че няма да навреди, ако каже истината.

– Вероятно си чул за тялото, което откриха в полето край Сиадер преди няколко седмици?

Доналд кимна утвърдително.

– Е, то е принадлежало на младеж, седемнайсет- или осемнайсетгодишен, убит някъде през петдесетте.

– Убит? – преподобният Мъри явно бе шокиран.

– Да. При това е имал родствена връзка с Тормод Макдоналд. Който пък се оказва, че не е Тормод Макдоналд.

Чашата на отеца спря на половин път до устата му.

– Какво?

Фин му разказа историята за своето пътуване до остров Харис със сержант Гън и за нещата, на които се бяха натъкнали там. Доналд слушаше мълчаливо, отпивайки от време на време от уискито си.

– Проблемът е – завърши накрая, – че навярно никога няма да узнаем истината. Деменцията на Тормод е в напреднал стадий и се влошава с всеки изминал ден. Вчера например Маршели го посетила и той ѝ разправял за водорасли, които се ползвали за наторяване на гарвани.

– Е, това не е чак толкова безумно.

– Как така? – примигна Фин.

– Вярно, че при нас и на остров Харис фянакан означава гарвани, но по южните острови наричат така своите мързеливи лехи.

– Нямам представа за какво говориш, Доналд.

Преподобният се засмя.

– Явно никога не си посещавал католическия юг, нали, Фин? Е, и аз нямаше да съм го посещавал, ако не бяха някои християнски дела. Може пък да се окаже, че не съм чак толкова ограничен, за колкото ме мислиш.

– Е, и какво ще рече „мързеливи лехи“?

– Те служат за отглеждане на зеленчуци, основно картофи, там, където почвата е тънка и бедна. Например на островите Южен Уист, или Ерискей. Местните събират водорасли от брега и ги ползват като тор. Нареждат ги на ивици, около една стъпка широки, с още толкова разстояние между тях. После копаят бразди и обръщат земята върху водораслите. Така се получават нещо като канавки между ивиците наторена земя. Това са мързеливи лехи, или фянакан.

– Значи наторяването на гарваните не е било просто старчески брътвеж.

– Никак даже. – Доналд се облакъти върху коленете си, загледан в догарящия огън. – Представи си, че бащата на Маршели изобщо не е дошъл от остров Харис, а някъде от юг. Да речем, от Уист, Ерискей или Бара. Но знаеш ли какво ми минава през ум... – Той замълча за секунда. – За да вземе удостоверение за граждански брак, което е било нужно на баща ми, за да сключи църковната венчавка, той е трябвало да покаже акт за раждане. Откъде се е сдобил с него?

– Не и от съвета на остров Харис – каза Фин. – Там са знаели за умрялото момче.

– Именно. Значи е бил близък с роднините му, или е познавал някой, който е бил близък с тях. Те са му дали акта за раждане, или пък го е откраднал. Единственото, което трябва да направиш, е да установиш тази връзка.

По устните на Фин пропълзя неохотна усмивка и той леко повдигна едната си вежда.

– Знаеш ли, Доналд, ти винаги си бил по-умен от нас, простосмъртните. Но да установя подобна връзка ще е като да търся прашинка, запиляна някъде в космоса.