Човекът от остров Луис

Дванайсета глава

Фин се чувстваше леко конфузно. Беше странно да се озове отново в този дом, навяващ толкова много спомени от детството му. Тук двамата с Артър бяха обучавани от господин Макинес. Тук си бяха играли като малки – първи приятели още от мига, в който бяха проходили. Къща, изпълнена с мрачните тайни, пазени по негласен обет дълбоко в сърцата им.

За Маршели това бе просто мястото, където бе живяла последните двайсет години. Години, прекарани в един брак без любов, в грижи за болната майка на нейния съпруг и в отглеждане на техния син.

След завръщането им от Сторноуей, тя бе поканила Фин да вечеря заедно с нея и Фионлах и той бе приел с благодарност. Другата алтернатива бе да се задоволи с кутия консервирана супа, която да стопли на малкия газов котлон в палатката си.

Денят още не бе приключил, но навън цареше сумрак заради ниските, плътни облаци, настъпващи откъм океана. Вятърът свиреше свирепо във всяка фуга, запращаше неспирни талази от дъжд срещу стъклата на прозорците и връщаше дима от камината обратно през комина, изпълвайки всекидневната с лютив мирис на тлеещ торф.

Маршели приготвяше храната в мълчание и Фин предположи, че в съзнанието ѝ тегне чувство на вина, задето е изоставила баща си на чуждо място, сред непознати хора.

– Ти се справяш добре с него – рече тя изведнъж, без да се обръща от къкрещата върху котлона тенджера.

– Моля? – сепна се Фин, който седеше на масата с чаша бира пред себе си.

– Имам предвид с баща ми. Сякаш имаш опит с възрастни хора.

– Майката на Мона отрано разви алцхаймер. – Той отпи от бирата си. – На първо време не беше толкова зле, но после падна и си счупи тазобедрената става. Настаниха я в болница „Виктория“ в Глазгоу, в старчес­ко отделение.

Маршели сбръчка нос.

– Обзалагам се, че не ѝ е било много забавно.

– Беше отвратително. – Емоцията в гласа му я накара да се обърне. – Сякаш извадено от роман на Дикенс. Воня на изпражнения и урина. Човешки писъци, носещи се в нощта. Персонал, седящ по леглата на пациентите и зяпащ сапунените сериали, за които те си плащат, докато колостомните им торбички преливат.

– О, боже. – Върху лицето на Маршели се изписа неподправен ужас.

– Нямаше начин да я оставим там. Затова една вечер просто отидохме, взехме ѝ багажа и я прибрахме при нас. Половин година живя вкъщи и аз плащах за частна медицинска сестра. – Фин отново надигна чашата, унесен в спомена. – Трябваше да се науча как да се справям. Да не споря, да избягвам противоречията. Да разбера, че безпомощността и забравянето са тези, които я правят раздразнителна и проклета. – Той поклати глава. – Краткосрочната ѝ памет почти липсваше, затова пък можеше с кристална яснота да си спомни неща от своето детство. Прекарвахме заедно по цели часове, говорейки за миналото. Свястна жена беше.

– Защо се разделихте двамата с Мона? – попита Маршели и след кратко колебание добави: – Само заради инцидента със сина ти ли?

Фин поклати глава.

– Това беше просто точката на пречупване... след дълги години, прекарани в удобна заблуда. Ако не беше Роби, вероятно много по-рано всеки щеше да хване своя път. Бяхме приятели и не мога да кажа, че не сме имали хубави моменти, но всъщност никога не съм я обичал.

– Защо тогава се ожени за нея?

Той я погледна в очите и се замисли, насилвайки се навярно за пръв път да се изправи пред истината.

– Вероятно по същата причина, по която и ти се омъжи за Артър.

В мълчанието, което последва, тегнеха всички пропилени години, оставени да се изплъзнат между пръс­тите им. Маршели се обърна отново към печката, неспособна да понесе напрежението.

– Не можеш да ме виниш за това. Ти бе този, който ме прогони.

Външната врата се отвори, пропускайки за кратко вятъра и дъжда. Фионлах се появи на прага с порозовяло лице, мокри дрехи и полепнала по гумените ботуши кал. Изглеждаше учуден да завари Фин на кухненската маса.

– Събличай се и сядай – рече майка му. – Вечерята е готова.

Младежът събу ботушите, окачи якето си на закачалката и отвори хладилника за бутилка бира.

– Е, какво стана с дядо?

– Баба ти не го иска повече у тях. – Маршели отметна кичур коса от лицето си и постави на масата три чинии с чили кон карне,4 сервирано върху подложки от варен ориз. – Трябваше да го оставим в старческия дом „Дън Айсдийн“, докато реша какво да правя с него.

Фионлах се залови да тъпче устата си с храна.

– А защо не го доведохте тук?

Маршели хвърли крадешком поглед към Фин и той отново долови в него нотка на вина.

– Защото сега се нуждае от професионални грижи. Както физически, така и умствено.

Момчето обаче нямаше намерение да я оставя на мира.

– Това не ти пречеше да се грижиш за майката на Артър. А тя дори не беше твоя плът и кръв.

– А какво ще кажеш ти да му сменяш чаршафите всеки път щом ги нацапа? – В тона ѝ звучеше цялото негодувание, сдържано в продължение на двайсет години. – Да ходиш да го търсиш из полето, щом се загуби, да го храниш с лъжичка и да го пазиш час по час да не направи някоя беля?

Вместо отговор, Фионлах само сви рамене и продължи усърдно да омита чилито си.

– Има едно малко усложнение – намеси се Фин.

– Какво? – бегло го удостои с поглед младежът.

– Преди няколко дни край Сиадер са изкопали тяло на млад мъж, приблизително на твоята възраст. Уликите сочат, че е престоял в торфа около половин век.

Вилицата на Фионлах спря на половин път до устата му.

– Е, и?

– Бил е убит.

Вилицата бавно се отпусна обратно в чинията.

– Но какво общо има това с нас?

– Изглежда, че е имал някаква роднинска връзка с дядо ти. Което ще рече, че също с майка ти и теб.

– И как са могли да узнаят? – смръщи вежди Фионлах.

– Посредством ДНК – намеси се Маршели.

Момчето примигна, преди да осъзнае смисъла на думите ѝ.

– Пробите, които дадохме миналата година!

Тя кимна.

– Знаех си! А са били длъжни да ги унищожат. Аз подписах формуляр за отказ от съхраняване в базата данни.

– Същото са сторили и другите – каза Фин. – Освен, очевидно, дядо ти. Вероятно не е разбрал.

– И просто са го вкарали в компютъра, като някакъв престъпник?

– Ако няма какво да криеш, няма и от какво да се боиш – възрази Маршели.

– Това е нарушаване на личното пространство, мамо. Как можем да сме сигурни кой ще се докопа до тази информация и какво ще направи с нея?

– Напълно резонен аргумент – рече примирително Фин. – Но тъкмо сега по-същественото е друго.

– Така ли? Кое?

– Личността на убития и неговата връзка с дядо ти.

Младежът се озърна към майка си.

– Навярно му е братовчед, или нещо подобно?

Маршели поклати глава.

– Доколкото знаем, той няма роднини.

– Значи трябва да е имало някой, за когото не знаем.

– Очевидно – сви рамене тя.

– Добре, да речем, че въпросният човек е бил роднина на дядо. И какво?

– Само това – рече Фин, – че от полицейска гледна точка Тормод е най-вероятният му убиец.

Около масата настана потресена тишина.

– Наистина? – промълви Маршели, която едва сега узнаваше новината.

– Да – отвърна Фин и отпи дълга глътка от бирата си. – Вероятно ще пратят външен разследващ екип и баща ти ще бъде първото и единствено име в списъка им от заподозрени. Затова най-добре час по-скоро да си изясним кой е убитият.

– Е, вие може да се заемете с това – каза Фионлах, като довърши порцията си. – А аз си имам друга работа. – И като излезе в антрето, започна да нахлузва ботушите, от които върху плочките се посипаха бучки засъхваща кал.

– Къде отиваш? – Челото на майка му се проряза от бръчка на загриженост.

– Имам среща с Дона в клуба в Кробост.

– О, значи баща ѝ е благоволил да я пусне? – Тонът на Маршели тегнеше от ирония.

– Мамо, моля те, не започвай.

– Ако това момиче имаше капка кураж, отдавна да е пратило преподобния Мъри по дяволите. Сто пъти ти казах, че можете да живеете при мен. И тримата, заедно с бебето.

– Не познаваш баща ѝ. – Фионлах почти изплю думите.

– О, познавам го, и още как. – Тук тя хвърли мимолетен поглед към Фин. – Не забравяй, че сме отрасли заедно.

– Да, но тогава той още не се е бил докоснал до Бога, нали? С такива като него, дето са намерили правия път, няма излизане на глава. Защо им е да слушат теб или мен, след като Всевишният им говори?

Фин усети странна тръпка, сякаш чуваше самия себе си. От момента, в който родителите му бяха умрели, целият му живот представляваше непрестанна битка между вярата и гнева. Ако вярата надделееше, го обземаше гняв към Бог, който бе отговорен за катаст­рофата. Затова по-лесно му бе да зареже вярата и да презира онези, които я имат.

– Време е да поговориш с него като мъж с мъж – каза Маршели, но в гласа ѝ липсваше убеденост, сякаш не вярваше, че синът ѝ някога ще е способен да се опълчи на Доналд Мъри. Фионлах също долови това и се подразни още повече.

– И за какво да му говоря? За великите си перспективи? За чудесното бъдеще, което мога да осигуря на дъщеря му и внучката му? – Той вече излизаше и вятърът почти отнесе последните думи. – Що не се разкараш и не ме оставиш на мира! – Сетне външната врата се захлопна подир него.

– Съжалявам – каза Маршели, изчервена от смущение.

– Няма за какво. Той е просто едно момче, изправено пред твърде тежки отговорности за възрастта си. Трябва първо да довърши образованието си. Тогава ще може да гледа деца и семейство.

– Няма да го направи – поклати глава тя. – Бои се да не ги загуби. В края на годината смята да напусне училище и да си намери работа. Да покаже на Доналд Мъри, че приема ролята си сериозно.

– Като пропилее единствения шанс да изгради някакво бъдеще? Положително Бог не иска и той да поеме по стъпките на баща си.

Очите на Маршели припламнаха негодуващо за миг, но тя си премълча.

– Поне едно е сигурно – побърза да добави Фин. – И самият Доналд не би го уважавал, ако постъпи така.

– Много мило от твоя страна да се появиш след всички тези години и да започнеш да ни учиш как да уреждаме животите си. – Тя вдигна чиниите и ги струпа с трясък на плота до мивката. После сама опря длани върху него и обори глава. – Писна ми, Фин. Писна ми от всичко. От тормоза на Доналд Мъри и неговото набожно лицемерие. От мекушавостта на Фионлах. От това да уча на стари години и да се надявам на неща, които навярно никога няма да станат. – Тя си пое пресекливо дъх. Когато изправи гръб и се обърна отново към Фин, личеше, че е на прага да рухне. – А ето сега и баща ми. Какво ще правя с него?

Щеше да е най-лесно да отиде и да я прегърне, да я увери, че всичко ще бъде наред. Но това щеше да е заблуда. Нямаше смисъл да се преструват. Затова просто каза:

– Ела. Седни и ми разкажи всичко, което знаеш за него.

Тя се отблъсна отпаднало от плота и се отпусна върху стола. Напрегнатото ѝ лице изглеждаше бледо и изпито под ярката електрическа светлина, но все пак в чертите ѝ още личеше някогашното малко момиче. Момичето със сините панделки, което бе седнало до него в първия учебен ден и бе предложило да му превежда, защото неговите родители по някаква непонятна причина го бяха научили само на келтски. Той се пресегна през масата да отметне кичур коса от челото ѝ. За един кратък миг тя вдигна ръка и докосна неговата, преди да я пусне да падне отново. Мимолетен спомен за някогашната им близост.

– Татко е дошъл от остров Харис съвсем млад, на осемнайсет или деветнайсет години. Постъпил като ратай във фермата Милънейс. – Тя стана да вземе от шкафа полупразна бутилка червено вино и си наля една чаша. Предложи и на Фин, но той отказа. – Някъде по онова време срещнал майка ми. Нейният баща бил пазач на фара в Бът и семейството ѝ живеело там. Знам, че татко ходел всяка вечер след работа да я види, дори и за няколко минути. Независимо от времето. Седем километра във всяка посока. – Тя отпи голяма глътка от виното. – Това се казва любов, а?

– Наистина – усмихна се Фин.

– Посещавали заедно всички танцови забави. Излизали близо четири години, когато старият фермер на Милънейс внезапно умрял и трябвало да се търси нов наемател. Татко кандидатствал и го одобрили, но при условие, че се ожени.

– Добър повод за романтично предложение.

Маршели също неволно се усмихна.

– Мисля, че мама е била доволна, задето най-сетне нещо го е подтикнало да събере кураж. Оженили се в църквата в Кробост. Бащата на Доналд Мъри ги венчал и през целия си останал живот са се борили със земята, за да изкарват препитание и да отгледат мен и сестра ми. Откак се помня, баща ми нито веднъж не е напускал острова. И всъщност това е всичко, което знам за него.

Фин допи последната си останала бира.

– Тогава утре ще отидем да поговорим с майка ти. Тя трябва да разполага с повече информация от теб.

– Не ми се ще да те откъсвам от работата ти.

– Каква работа?

– Нали ремонтираш къщата на родителите си.

– Тя пустее вече от трийсет години, Маршели. Нищо няма да ѝ стане, ако изчака още ден-два.

4 Мексиканско ястие от месо с лют сос. – Б. пр.