Човекът от остров Луис

Двайсет И Трета Глава

Двамата мъже седяха до ранните часове, като успяха да преполовят и втората бутилка уиски. Фин се събуди на дивана в гостната малко след седем сутринта от мириса на пържен бекон, носещ се откъм кухнята.

Катриона му сервира чиния яйца с бекон, наденички и препечен хляб. От Доналд нямаше и следа, а нито домакинята, нито Фин имаха желание да се впускат в разговор. Предната вечер тя си бе легнала много преди тях и сега не направи никакъв коментар относно изпитото количество алкохол, но неодобрението ѝ си личеше дори само по навъсеното мълчание.

Малко по-късно Фин си тръгна, облечен под мушамата с чифт панталони и вълнен пуловер на Доналд, дадени от нея. През нощта дъждът бе спрял и времето се бе променило отново. Силният южен вятър бе изсушил тревите, а слънцето се мъчеше да пробие през облаците.

Той имаше нужда от чист въздух, за да проясни главата си, още мътна и натежала от уискито и снощните преживелици. Дори не смееше да си помисли в какво състояние ще завари палатката, която бе оставил отворена на произвола на съдбата. Имаше вероятност тя да е напълно изчезнала, а Фин още не се чувстваше в състояние да отиде и да провери.

Дали воден от подсъзнателен импулс, или просто по случайност, се озова на пътеката към кробосткото гробище, където надгробните камъни осейваха хълма гъсто, подобно на бодли на таралеж. Безброй хора с имена като Маклауд, Макдоналд, Макричи, Морисън и Макрей лежаха заровени тук. Твърди като скала, издялани от масата на човечеството от вятъра, морето и дъждовете, брулещи това късче земя. Сред тях бяха и неговите родители. Сега му се щеше да бе донесъл тялото на Роби тук, за да го положи в земята при неговите предци. Но Мона никога не би го допуснала.

Той поспря край портата, пред която Артър някога му бе съобщил за своята женитба с Маршели. Част от него бе умряла в онзи ден, заедно с окончателната загуба на единствената жена, която някога бе обичал. Жената, която бе прокудил от живота си със своето безразсъдство и коравосърдечност.

Сега мислите му се устремиха към нея и той я видя пред вътрешния си взор. С порозовяла от вятъра кожа и развети зад раменете коси. С онези теменуженосини очи, проникващи с лекота през защитната му обвивка, с обезоръжаващото остроумие и разбиващата сърцето усмивка. И се запита дали все пак няма път назад. Дали е бил прав, казвайки на Фионлах, че след като не са успели преди толкова години, няма да успеят и сега. Песимизмът, надделяващ в съзнанието му, потвърждаваше, че е така. И само една малка частица от него продължаваше да се надява, че все още има шанс. Дали затова не се бе върнал тук? За да преследва тази мик­роскопична възможност?

Той не отвори портата. Бе посещавал миналото твърде често и бе откривал там единствено болка.

С още замъглена от махмурлука глава, повлече морно нозе към къщи, покрай училището, което някога бе посещавал заедно с Артър и Маршели. То не се бе променило особено. Нито дългият прав път, водещ покрай кробосткия магазин, църквата, извисяваща силует на върха на хълма, и къщите, изправили чела срещу вятъра по билото му. Нищо не вирееше тук, освен най-държеливите храсти. Само човекът и постройките, издигнати от него, можеха да устояват на яростта на стихиите, носени откъм Атлантика. Но и това бе само до време. Гробището върху ронещия се бряг и руините на толкова много черни къщи можеха да го потвърдят.

Минито на Фионлах още стоеше на площадчето пред магазина, зарязано, след като ключът за запалването му бе хвърлен в нощта. Младежът без съмнение щеше да се върне за него по-късно през деня. Колата на Фин бе кацнала гордо на височината пред къщата на Маршели, открита за всички ветрове. Той я бе предоставил на младите да се приберат, а сам се бе качил в автомобила на преподобния.

Той стигна до кухненската врата и почука. Отвори му Дона, с пребледняло, изопнато от безпокойство лице. Тревогата ѝ се поуталожи, щом видя Фин, но очите ѝ уплашено се стрелнаха покрай него, сякаш очакваше да не е сам.

– Къде е баща ми?

– Предполагам, още спи. Вчера се напихме.

– Сигурно се шегувате – изгледа го недоверчиво момичето и той си даде сметка, че тя познава единствено самоуверения, праведен, размахващ Библията тиранин, в който Доналд се бе превърнал. Дори нямаше представа за истинския човек, скрил се под черупката на религията, за да предпази крехката си уязвимост. Човекът, показал само за кратко своя лик в ранните часове на утрото, под въздействието на алкохола.

– Фионлах тук ли е?

Тя кимна към всекидневната.

– Храни Ейли.

– Ейли? – смръщи чело Фин.

– Дъщеря ни.

И той осъзна, че едва сега чува за първи път името ѝ. До този момент дори не се бе сетил да попита за него, а и всички я бяха наричали само „бебето“ или „детето“. Дона очевидно с лекота прочете мислите му. Той усети как се изчервява, затова кимна кратко и влезе вътре. Фионлах бе седнал в едно кресло, прегърнал бебето с лявата си ръка, докато с дясната държеше бутилката с мляко. Широко отворените очи на малкото бозаещо личице бяха вперени в него с израз на абсолютно доверие.

Младежът явно се почувства неловко, че баща му го заварва в подобно занимание, но нямаше как да го прекъсне. Фин седна в отсрещното кресло и помежду им се възцари напрегната тишина.

– Майка ми се казваше Ейли – прекъсна я най-сетне той.

– Знам. На нея сме я кръстили.

Фин трябваше да примигне, за да разпръсне влагата, замъглила неочаквано погледа му.

– Това би ѝ допаднало.

По лицето на момчето пробяга бледа усмивка.

– Благодаря впрочем.

– За кое?

– Задето се намеси снощи. Не знам какво щях да правя, ако не се беше появил.

– Бягството не е отговорът, Фионлах.

– А кое тогава? – възкликна негодуващо младежът. – Не можем да продължаваме вечно така.

– Вярно, не можете. Но не бива и да проваляте живота си. За да се погрижите за детето, трябва първо да се погрижите за самите себе си.

– И как по-точно?

– За начало, като се помирите с Доналд.

Фионлах въздъхна раздразнено и извърна глава.

– Той не е такъв звяр, за какъвто го мислиш. Просто един заблуден човек, който смята, че прави най-доброто за дъщерята и внучката си.

Младежът понечи да възрази, но Фин го спря с ръка.

– Поговори с него. Кажи му какви са плановете ти и как точно смяташ да ги осъществиш. Нека разбере, че си сериозен, че искаш да издържаш Дона и Ейли и че възнамеряваш да се ожениш за дъщеря му, когато си способен да ѝ предложиш бъдеще.

– Но аз самият не знам какви са плановете ми! – Гласът на Фионлах бе дрезгав от безсилие.

– На твоята възраст малко хора знаят. Но ти имаш ум в главата. Трябва да завършиш училище и да постъпиш в университет. И Дона също, ако има желание да следва.

– А дотогава?

– Останете тук. И тримата.

– Преподобният Мъри никога няма да го приеме!

– Няма как да знаеш какво ще приеме и какво не, докато не си говорил с него. Помежду ви има много повече общи неща, отколкото предполагаш. И двамата желаете най-доброто за Дона и Ейли. Трябва просто да го убедиш, че е така.

Фионлах стисна зъби и затвори очи.

– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Биберонът изскочи от устата на Ейли и тя изхленчи протестиращо. Баща ѝ съсредоточи отново вниманието си върху нея и го пъхна между малките ѝ, изцапани с мляко устни.