Човекът от остров Луис

Двайсет и първа глава

Вече се беше стъмнило, когато Фин остави Джордж Гън в Сторноуей и се упъти обратно през мочурищата на Барвас към западния бряг. Нощта бе черна и непрогледна, а влажният вятър откъм Атлантика духаше яростно насреща му. Също както в онази нощ, когато родителите му бяха загинали на същия този път. Той познаваше всяка ямка по него като дланта на ръката си. Беше го изминавал всеки понеделник в едната посока до училищното общежитие в Сторноуей, а после всеки петък в – обратната. Макар сега да не виждаше хижата със зеления ламаринен покрив, знаеше, че тя се намира само на стотина метра вдясно от него. Точно тук изскочилата от канавката овца бе накарала баща му рязко да завие.

По платното можеше да срещнеш овце и днес. Собствениците им отдавна се бяха отказали да заграждат пасищата и само по някой и друг изгнил кол все още напомняше, че някога са опитвали. Нощем очите на животните проблясваха в тъмното – фосфоресциращи точки светлина, подобни на дяволски зеници, отразяващи светлината на фаровете. Те бяха глупави твари. Човек никога не знаеше кога ще се стреснат и ще претичат пред колата му. В безветрени дни се скупчваха на асфалта, за да избегнат малките хапещи мушици – проклятието на местните торфища. Щом дори овцете започнеха да се плашат от тях, значи наистина се бяха навъдили в изобилие.

Отвъд билото на хълма изникнаха светлините на Барвас, потрепващи под дъжда – дълга броеница, проточила се покрай линията на брега, за да се изгуби в далечината. Той продължи да шофира на север, сетне сви по посока на Кробост. Когато спря пред дома на Маршели, океанът не се виждаше, скрит от покривалото на нощта, но гневното му дихание ясно се долавяше откъм подножието на скалите.

Колата ѝ я нямаше отпред, което означаваше, че навярно е заминала за Глазгоу. Но в къщата светеше и Фин притича под дъжда до входната врата. Не завари никого в кухнята и продължи към всекидневната, но и тук единствено телевизорът самотно предаваше от своя ъгъл вечерните новини. Той излезе в антрето и подвикна към стълбището:

– Има ли някой вкъщи?

Изпод вратата на таванската стая се процеждаше тънка ивица светлина. Понечи да тръгне нататък, но тъкмо тогава Фионлах излезе от нея и я захлопна подире си.

– Фин! – възкликна сепнато, щом видя неочаквания посетител. – Мислех, че си на остров Харис. – После слезе бързо по стълбите, промуши се покрай него и влезе във всекидневната.

– Е, вече се прибрах – рече Фин, като го последва. Тук, на по-силната светлина, се забелязваше, че младежът е странно притеснен. Дори лицето му изглеждаше зачервено.

– Да, виждам.

– Майка ти каза, че мога да ползвам вашата баня. Докато напредна малко с ремонта.

– Да, разбира се. Заповядай. – Фионлах се упъти все така напрегнато към кухнята и отвори хладилника. – Ще пийнеш ли една бира?

– Благодаря. – Фин пое бутилката от него. Младежът се поколеба, после взе една и за себе си. Отвинти капачката и я метна отдалеч в мивката, след което се облегна на стената и отпи дълга глътка.

– Е, успя ли да разбереш нещо за дядо?

– Не много. Освен че той не е Тормод Макдоналд.

Фионлах се вторачи неразбиращо в него.

– Как така?

– Тормод Макдоналд е загинал още осемнайсетгодишен, при инцидент с рибарска лодка. Видях смъртния акт и гроба му.

– Сигурно е съвпадение на имената.

Фин поклати глава.

– Това е същият човек, за когото дядо ти се представя.

Младежът надигна на няколко пъти бирата, мъчейки се да възприеме новината.

– Добре, ако не е Тормод Макдоналд, кой е тогава?

– Добър въпрос. Но той не изглежда склонен да ни даде отговор на него.

Последва продължително мълчание, сетне Фионлах попита, без да вдига поглед от полупразната си бутилка:

– Смяташ ли, че е убил човека, когото намериха в мочурището?

– Нямам представа. Но е сигурно, че са били роднини. Успеем ли да установим самоличността на единия, тя вероятно ще ни отведе и до тази на другия. А с малко повече късмет, и до разплитане на цялото престъпление.

– Звучиш като ченге.

Фин се усмихна.

– Нали доскоро бях такъв. Начинът на мислене не се променя само защото си напуснал работа.

– А какво те накара да напуснеш?

– Повечето хора прекарват цял живот, без да знаят какво има под камъните, върху които стъпват. А полицаят трябва да обръща тези камъни и да се занимава с нещата, които намира отдолу. – Фин въздъхна и пресуши бирата си. – Дойде ми до гуша да живея в сенките. Когато гледаш само тъмната страна на човешката природа, постепенно започваш да откриваш мрака и в самия себе си. А това е плашещо.

Фионлах пусна своята празна бутилка в кашона до вратата, пълен с още такива. Глухото звънтене на стъкло в стъкло отекна в тишината на кухнята.

– Надявам се да не съм прекъснал нещо – каза Фин.

– Не, не си. – Младежът го стрелна бързо с очи, пос­ле ги отмести отново. – Мама е ходила да посети дядо днес следобед.

– Някакви добри новини?

– Не. Заварила го да седи навън под дъжда. Явно си мислел, че е на кораб. После започнал да бъбри нещо за събиране на водорасли и торене на гарвани.

– Гарвани? – смръщи вежди Фин.

– А-ха. Използвал келтската дума, фянакан.

– Сякаш няма особен смисъл.

– И на мен така ми се стори.

– Фионлах... – започна Фин и другият го изгледа изчаквателно. – Може би е най-добре аз да поднеса на Маршели новината за дядо ти.

Младежът само кимна, явно доволен да се освободи от отговорността.