Човекът от остров Луис

Двайсет и шеста глава

Старото гробище бе толкова препълнено, че преливаше отвъд своите обрасли с мъх каменни стени и нови гробове превземаха постепенно тревистия склон по посока на църквата.

Фин паркира колата и пое пешком сред паметниците. Отвъдното бе многолюдно място, дори на малък остров като този. Кръстовете се издигаха гъсто, изпъквайки ясно върху лишената от дървета земя. Толкова много човешки души, преминали от единия живот в другия. Всичките в сянката на църквата, където някога са идвали да се молят. Църква, построена с парите на рибарите. Църква с нос на лодка под олтара.

Отвъд далечната страна на оградата се издигаше модерна едноетажна постройка с покрита тераса, предлагаща гледка към залива. Но това не беше къща за живеене, а бар „Политишън“, както оповестяваше табелата, окачена над вратата. Удобно място, помисли си Фин, където мъртвите, или поне техните оплаквачи, да наквасят гърла на път от църквата за гробището. Място, където да удавят скръбта си.

На паркинга отпред бе спрян розов мерцедес с вдиг­нат гюрук. Докато минаваше покрай него, иззад открехнатото стъкло го заджафка дребен йоркширски териер.

В кръчмата беше тихо, само неколцина клиенти дремеха над питиетата си в късния следобед. Фин си поръча бира от словоохотливата барманка, която му обясни, че заведението е кръстено на кораба „Политишън“, който потънал в залива през войната, на път за Карибско море.

– Разбира се – добави жената, – всеки, който е чел книгата „Уиски в изобилие“ на Комптън Макензи, ще знае, че товарът му е включвал сандъци с чудесно малцово уиски. И че жителите на острова са прекарали следващите шест месеца, занимавайки се основно с неговото „спасяване“ и криене от акцизните.

Тук тя му показа три бутилки, още пълни, които според думите ѝ представляваха част от същия този товар. Фин се зачуди колко ли пъти е разказвала същата история и реши да смени темата.

– Мога ли да ви попитам за онзи плаж отвъд гробището, на западната страна на острова?

– Да, какво за него?

– Защо името му е Плажа на Чарли?

– Никога не съм чувала да му казват така. – Барманката сви рамене и се обърна към възрастната дама, която седеше сама на закритата тераса и съзерцаваше залива, въртейки между пръстите си чаша джин с тоник. – Мораг, да знаеш защо някой би наричал плажа долу „Плажа на Чарли“?

Мораг се обърна и Фин начаса си даде сметка, че навремето трябва да е била поразително красива. Имаше ясни черти и гладка загоряла кожа под хаотична маса от буйна, изрусена коса, които ѝ придаваха вид на петдесетгодишна, макар по-внимателното вглеждане да издаваше, че е поне на седемдесет. И двете ѝ ръце тегнеха от златни и сребърни пръстени и гривни, които подръннаха, щом надигна питието с елегантните си пръсти с яркорозов маникюр. Беше облечена в бяла блуза, късо дантелено елече и прозирна синя пола на волани. Като цяло нямаше вид на жена, която ще срещнеш в затънтено място като тукашното.

– Ако трябва да предположа, миличка – дари ги с ослепителна усмивка тя, – причината навярно ще да е, че там Хубавия принц Чарли и седемте мъже от Мойдарт са слезли от френската фрегата „Льо Дю Тейе“, за да събират армия за якобитското въстание срещу англичаните.

– Виж ти, не знаех – рече барманката.

– Какво ли ви учат в училище вас, младите – поклати глава Мораг. – Историята гласи, че Чарли се укрил в едно заливче, наречено Койлеаг а фрионса – ще рече, Залива на принца. – Тя обърна лъчистите си кафяви очи към Фин. – А кой се интересува?

Той взе халбата си, прекоси терасата и ѝ протегна ръка.

– Фин Маклауд. Търся сведения за семейството, което е живяло точно под вашата къща.

– О, значи знаете коя съм? – повдигна изненадано вежди тя.

– Узнах едва щом пристигнах – усмихна се той. – Но от друга страна, не беше особено трудно. Дори ако пренебрегнем розовия мерцедес на паркинга, пак щях да предположа, че сте актрисата Мораг Макюън.

– Добро попадение, миличък. Трябвало е да станеш полицай.

– Вече бях такъв. А и бездруго сте достатъчно известна от екрана.

– Е, не всеки е роб на телевизията. – Тя отпи от джина си. – Да разбирам ли, че вече не работиш в полицията?

– Не, сега съм просто частно лице.

– По мое време всички къщи тук бяха още обитаеми. Така че ако някой може да ти помогне, това съм аз. – Мораг пресуши чашата си и се изправи сковано, като ръката ѝ внезапно се стрелна, за да се опре на рамото му. – Проклет ревматизъм! Изпрати ме до вкъщи, господин бивш полицай Фин Маклауд, а аз ще ти налея две-три питиета, докато ти разказвам. – Тя се приведе доверително към ухото му, но гласът ѝ остана доста над нивото на сценичния шепот. – Там пиячката е по-евтина.

Щом излязоха на паркинга, Мораг каза:

– Остави си колата тук, ще отидем с моята. Винаги можеш да се върнеш пеша и да си я вземеш. – После се вмъкна зад волана на розовия мерцедес, посрещната от въодушевеното джафкане на териера. – Запознай се с Дино. Дино, това е Фин. – Фин се настани на пътничес­ката седалка, а кучето го изгледа любопитно и скочи в скута на стопанката си. Тя запали двигателя и спусна гюрука. – Той обича вятърът да му роши козината. А и слънцето се показва толкова рядко, че е срамота да не му се порадваш в ден като днешния, нали?

– Абсолютно.

Мораг извади цигара и я запали.

– С тези проклети забрани човек вече не може дори да пуши с питието си, освен в собствения си дом. – Тя всмука дима дълбоко в дробовете си и го издиша. – Сега е по-добре.

Колата напусна паркинга със свистене на гуми, минавайки на сантиметри от стълба на портата. Докато се носеха нагоре по хълма, Дино бе опрял лапи на страничната врата, излагайки муцуната си на вятъра. Мораг, от своя страна, небрежно жонглираше с цигарата и лоста за скоростите. Всеки път щом ги сменяше, колата леко занасяше наляво или надясно. Профучаха покрай началното училище и се устремиха към църквата, а Фин се бе вкопчил с побелели кокалчета в ръбовете на седалката си.

– Когато обясних на хората от „Мерцедес“ какъв цвят желая, те заявиха, че го нямали в каталога – рече Мораг, докато въздушното течение отнасяше встрани цигарената пепел и дима от устата ѝ. – А аз им показах маникюра си и отвърнах, как да го нямате, ето този е. Дори им оставих шишенцето с лак, за да докарат точно същия розов оттенък. Видяхте ли, казах им, щом доставиха колата, всичко е възможно.

Тя се засмя, а Фин искрено си пожела да отделя повече внимание на пътя, отколкото на беседата с него.

Превалиха хълма и се спуснаха вихрено надолу към пристанището Хаун, като в последния момент завиха надясно, следвайки извивката на малкия залив, и поеха по новия асфалтиран участък към голямата бяла къща на Мораг. Гумите изтрополиха през решетката за овце, а сетне изхрущяха върху късчетата гранитен чакъл, примесени с шарени стъклени мъниста.

– Те блестят нощем, ако запаля лампите – обясни Мораг, докато слизаше от колата, пускайки Дино от скута си. – Все едно ходиш по светлина.

Стълбите към верандата се охраняваха от гипсови статуи на голи женски тела, а из градината лежаха или стояха фигури на сърни в естествена големина. Върху алпинариума в средата на малко езерце се изтягаше бронзова русалка. По горния край на оградата минаваше неоново осветление, а между плочките на теракотената настилка растяха няколко цъфтящи храста, устояли по някакъв начин на суровия климат. Навред бяха окачени вятърни камбанки, създаващи нестихваща какофония от бамбук и метал.

Фин последва Мораг и Дино в застлано с дебел килим антре, откъдето широко стълбище водеше към втория етаж. Стените бяха покрити от цветни репродукции на кораба „Мейфлауър“, мадони, морски сцени и светци. Имаше гръцки колони, увенчани с всевъзможни дрънкулки, а точно на входа на всекидневната се бе проснал изящен сребърен гепард. Самата стая разполагаше с бар, както и с панорамен френски прозорец, излизащ към верандата. Всяко налично пространство по бара, масичките и лавиците бе заето от порцеланови фигурки, лъскави кутии за украшения, лампи и лъвове. Мраморният под бе излъскан почти до огледален блясък.

Мораг хвърли връхната си дреха върху едно кожено кресло и се вмъкна зад бара, за да приготви питиетата.

– Е, разполагай се. Какво ще желаеш – бира, уиски? Или нещо по-екзотично?

– Само бира, благодаря. – Фин, който бе изпил по-малко от половината си халба в бар „Политишън“, пое от нея чашата с пенливата течност и си проправи път между хаоса от предмети към прозореца. Оттам се разкриваше великолепна гледка през залива към остров Уист, а също към малкия каменен кей под тях, където бяха приставали корабите от Лудах преди построяването на пътищата и появата на автомобилните фериботи. – В Ерискей ли сте родена?

– Не, но съм отрасла тук.

Фин се обърна и я видя да надига продължително своя джин с тоник. Подрънкването на кубчетата лед наподобяваше това на вятърните камбанки отвън.

– И как едно местно момиче е станало прочута актриса?

Мораг се засмя гръмко.

– За прочута не знам, но първата стъпка за едно момиче от остров Ерискей, което иска да стане каквото и да било, е просто да се махне оттук.

– На каква възраст заминахте?

– На седемнайсет. Постъпих в Кралската шотландска музикална и драматична академия в Глазгоу. Открай време исках да стана актриса. Още откакто в читалището показваха един филм за Ерискей. Той не беше художествен, а документален, сниман от някакъв германец през трийсетте. Но въпреки това в образите, движещи се по големия екран, имаше нещо омагьосващо. Нещо, което сякаш им придаваше безсмъртие. И аз се запалих по него. – Мораг излезе иззад бара и се настани на дивана, а Дино моментално скочи върху коленете ѝ. – Друг път един от нашите учители устрои прожекция у дома си. Беше тъкмо след появата на електричеството. Ние, хлапетата, се натъпкахме в гостната му, а той ни показа кадри от ваканцията си в Инвърнес. При това ни взе по пени на калпак, мошеникът! – Тя се заля от смях, а териерът вирна глава и излая два пъти.

– Връщахте ли се понякога тук? – попита с усмивка Фин.

– Не. Никога. Години наред работих в театрите в Глазгоу и Единбург, обикалях цяла Шотландия на турнета. А после ми предложиха първата роля в телевизията и оттогава вече не погледнах назад. Отидох в Лондон, започнах да посещавам кастинги, а през останалото време си изкарвах прехраната като сервитьорка. Справях се горе-долу, но бях далеч от успеха. – Мораг изпадна в кратък размисъл, съпроводен от поредната глътка джин. – Докато не ме поканиха за сериала „Улицата“. Вече не бях първа младост, но затова пък веднага си лепнах в ролята. И аз не знам защо. Хората просто харесваха образа ми. Станах, така да се каже, нарицателно име. – Тя се подсмихна. – Последваха двайсет години слава и съответното щедро зап­лащане, което пък ми осигури ето това – тя обгърна с широк жест своето царство. – Едно много комфортно пенсиониране.

– И кое ви накара да се приберете отново? – попита Фин.

Тя наклони глава и го погледна.

– Ти също си от островите, нали?

– Да, от остров Луис.

– Е, тогава знаеш кое. В тези места има нещо, което винаги те кара да се връщаш накрая. Дори съм си запазила място в гробището край църквата.

– Били ли сте някога омъжена?

– Не – отвърна тя с тъжна усмивка. – Влюбена веднъж, да, но не и омъжена.

Фин се обърна към страничните прозорци, гледащи към селището.

– Значи сте познавали хората, обитавали парцела под вас?

– Разбира се. Старата вдовица О’Хенли живееше там, когато бях дете. Заедно с Кейт, която пък ми беше съученичка. Момиче от домовете.

– От домовете? – смръщи вежди Фин.

– О, да. Тук докарваха стотици като нея. Католичес­ката църква ги вземаше от сиропиталища и приюти и ги настаняваше тук, на островите. Просто ги даваше на напълно непознати. По онова време нямаше проучване на приемните семейства и други подобни тънкости. Стоварваха хлапетата на кея в Лохбойсдейл и те чакаха, с табелки на вратовете, докато някой дойде да ги вземе. Началното училище беше пълно с тях.

– Не съм знаел за това – рече шокирано Фин.

Мораг запали нова цигара и издуха дима.

– Продължиха да го правят чак до шейсетте. Веднъж чух един свещеник да казва, че било полезно да има приток на свежа кръв след поколения от бракове между родственици. Мисля, че това беше част от идеята. Впрочем не всички деца бяха сираци. Случваше се да идват и от разбити семейства, но озовяха ли се веднъж тук, връщане назад нямаше. Връзките с миналото се прерязваха, всякакъв контакт с близки и роднини беше забранен. Някои биваха подлагани на ужасен тормоз – побоища, че и по-лошо. Повечето просто се ползваха за робски труд. А някои, подобно на мен, изваждаха късмет.

– Значи и вие сте били такава? – учуди се Фин.

– Да, господин Маклауд. Настаниха ме при едно семейство в Паркс, от другата страна на острова. Нямаха собствени деца, а и вече всички са измрели, разбира се. Но за разлика от мнозина, аз пазя щастливи спомени от времето, прекарано тук. Затова и нямах проблем да се върна. – Тя допи джина си. – Ще си капна още мъничко. Искаш ли още една бира?

– Не, благодаря. – Неговата чаша беше почти недокосната.

Мораг отмести Дино от коленете си, стана и отиде до бара.

– Впрочем тормозът над децата идваше не само от местните – каза с усмивка. – Някои пришълци, най-вече англичани, също помагаха. Като например директорът на училището в Далибърг. Беше се вживял в мисията да ни цивилизова и взе, че забрани Гилън Кулаг.

– Какво е това?

– Обичай, при който в навечерието на Нова година групи момчета обикалят къщите, благославят домакинствата със стихотворения и получават за награда хляб, курабии, сладкиши и плодове. Събират ги в чували от брашно, които носят със себе си. Това се практикува от векове, но господин Бидгуд реши, че твърде много напомняло на просия, и забрани на питомците си да участват.

– А те подчиниха ли се?

– Повечето – да. Но имах един съученик на име Доналд Джон. Също от сиропиталище, живееше при семейство Джилис от другата страна на хълма. Той пренебрегна забраната и излезе заедно с по-големите момчета. Когато Бидгуд разбра, здравата го наложи с ремъка.

– Не е имал право да постъпва така – поклати глава Фин.

– О, тогава учителите ни пердашеха за щяло и нещяло. Но Доналд Шеймъс – това бе неговият приемен баща – разбираше нещата по-различно. Вдигна се, отиде в кабинета на директора и му съдра задника от бой, ако ме извиниш за израза. После прибра Доналд Джон и никога повече не го пусна на училище. – Тя се усмихна. – А Бидгуд още същия месец се прибра с подвита опашка в Англия. Ето какъв колоритен живот живеехме по онова време.

Фин се озърна наоколо и си рече, че животът ѝ не е по-малко колоритен и сега.

– Имате ли представа какво е станало с Кейт?

– Боя се, че не – отвърна Мораг, като разклати леда в чашата си. – Напусна острова още преди мен и оттогава нищо не съм чувала за нея.

Поредната задънена улица.