Най-добри бяха съботите. Свободни от училище, свободни от ходене на църква, свободни от господин Андерсън. Ако имахме някакви пари, можехме да отидем до града и да ги изхарчим. Не че често се случваше да имаме пари, но въпреки това ходехме. Само четвърт час път и човек се озоваваше в един друг свят. Замъкът се извисяваше над всичко, кацнал върху своята огромна черна скала и хвърлящ сянката си над градините отдолу. Улиците, претъпкани с хора, влизащи и излизащи от магазини и заведения, бръмчащите коли и автобусите, бълващи от ауспусите си огромни облаци дим.

Питър и аз си имахме един малък трик. Понякога слизахме в града в събота сутрин, облечени в най-старите си дрехи и нахлузили най-вехтите си обувки с отпрани подметки. Бяхме изработили табела с надпис СЛЕПЕЦ и я окачвахме на врата на Питър. Добре, че поне бяхме достатъчно грамотни, за да напишем думата правилно. Разбира се, тогава и представа си нямахме каква роля ще изиграе носенето на табели на вратовете по-късно в живота ни.

Питър затваряше очи, опираше се върху моята ръка и двамата тръгвахме бавно из навалицата, като той държеше шапката си протегната отпред.

Винаги се намираха пазаруващи домакини с меки сърца, които да ни съжалят.

– О, бедното момченце – казваха, и ако имахме късмет, пускаха по някой шилинг в шапката. Така спечелихме достатъчно, за да платим за татуировката на брат ми. Тя глътна всичките пари, събрани от цял месец просия.

Питър беше направо луд по Елвис. В онези дни беше трудно да пропуснеш както него, така и музиката му. Всички вестници и списания бяха пълни с неговите снимки. В следвоенните години американските неща бяха много на мода, затова дори ние, преди да започнем да пестим за татуировката, ходехме в кафе „Манхатън“, в съседство с кино „Монсеньор Нюз“. То беше дълбоко и тясно помещение, със седалки, в които посетителите се вмъкваха по подобие на американска закусвалня. Стените бяха опасани от огледала, гравирани с изображенията на нюйоркски небостъргачи. Имайки предвид как прекарвахме останалите шест дни от седмицата, тук за нас бе като късче от рая. Изкусително докосване до насладите на живота. Едно кафе или кока-кола поглъщаха всичките ни пари, но ние проточвахме удоволствието колкото се може повече, седнали в някое сепаре и заслушани в гласа на Елвис от музикалния автомат.

„Хотелът на разбитите сърца“. Той предизвикваше толкова романтични образи. Улиците на Ню Йорк, проблясващите неонови светлини, парата, издигаща се над капаците на шахтите. Бавният ритмичен бас, джазовото, подрънкващо пиано на заден план. И онзи плътен, сочен глас...

Откакто мойта мила ме напусна,

намерих ново място да живея.

То е в края на една самотна улица,

в Хотела на разбитите сърца...

Студиото за татуировки се намираше на Роуз Стрийт, до една работническа кръчма. Представляваше доста мърлява стая, част от която бе преградена с опърпана завеса със зеленикав цвят на повръщано. Миришеше на мастило и стара, застояла кръв. По стените имаше избледнели рисунки и фотографии на татуирани крайници и гърбове. Самият собственик имаше татуировки и на двете ръце: разбито сърце, пронизано от стрела, котва, Попай Моряка. Също и женското име Анджи, изписано със сложни, витиевати букви. Беше мъж с изпито лукаво лице, рошави бакенбарди и почти без коса върху темето, но затова пък с пищни, обилно напомадени къдри на тила. Забелязах чернилка под ноктите му и се притесних да не би Питър да пипне някоя ужасна инфекция. Но може би е било и просто мастило.

Не знам дали тогава е имало някакви правилници за упражняване на тази дейност и дали изобщо е било законно момче на възрастта на Питър да се татуира, но творецът от Роуз Стрийт явно не се вълнуваше от подобни детайли. Леко се стъписа, щом узна, че искаме татуировка на Елвис Пресли. Не бе правил такава никога преди и явно го прие като своеобразно предизвикателство. Цената, която назова, бе два паунда – цяло състояние за онези дни. Според мен изобщо не допускаше, че ще можем да си я позволим, но дори да е останал учуден, когато шест седмици по-късно се появихме с парите, с нищо не го показа. Изготви скицата по една снимка от списание, с надпис отдолу: Хотел на разбитите сърца, наподобяващ развято на вятъра знаме.

Процедурата бе продължителна и доста кървава, но Питър я понесе, без да издаде и стон. По изражението му си личеше, че изпитва силна болка, но е решен да издържи стоически. Истински мъченик на своята кауза.

Седях с него целия следобед, слушах бръмченето на машинката за татуиране, гледах как иглите се впиват в плътта и се възхищавах на твърдостта на своя брат.

Бях готов на всичко за Питър. Знам, че имаше своите ограничения, че мозъкът му понякога бе объркан. Но никога не се гневеше, не ругаеше, нито веднъж не каза лоша дума за някого. Бе добър по душа. Много по-добър от мен. Никога не съм хранил илюзии по този въпрос. И заслужаваше нещо по-хубаво в живота.

Към края на следобеда ръката му изглеждаше отчайващо. Татуировката почти не се виждаше от кръвта, която вече засъхваше на плътни съсиреци. Собственикът на студиото я изми със сапунена вода, подсуши я с хартиени салфетки, а накрая я покри с марлена превръзка, която прикрепи с безопасна игла.

– След два часа можеш да я махнеш – каза. – Мий мястото редовно, но не го търкай, а само го подсушавай с потупване. Също, не покривай раната. Тя се нуждае от въздух, за да заздравее добре. – Сетне ми подаде малко бурканче с жълта капачка. – Мехлем за татуировки. Слагайте по малко след всяко миене, за да предпазите от засъхване. Идеята е да не се образува коричка. Ако все пак се появи, не я чоплете, защото мастилото ще излезе заедно с нея. Със заздравяването върху кожата ще се образува тънка ципа, която накрая ще падне от само себе си. Ако се грижите правилно, след две седмици всичко ще е перфектно.

Този човек си разбираше от занаята. Трябваше да минат десетина-дванайсет дни, за да се уверим каква добра работа е свършил. Дотогава вече нямаше съмнение, че образът върху дясната ръка на Питър е именно на Елвис, а извитият надпис „Хотел на разбитите сърца“ бе изрисуван така, че се сливаше с яката на певеца. Много хитро.

Разбира се, трябваше да положим доста старания, за да прикрием делото си. Брат ми постоянно ходеше по дълъг ръкав из сиропиталището, макар още да бе лято. В деня за баня превързвахме мястото отново и внимавахме да не го мокрим. Казвахме на останалите момчета, че страда от псориазис – заболяване, за което бях прочел в някакво списание. Така татуировката си остана наша тайна.

До онзи съдбовен ден в края на октомври.

Проблемът на Питър беше, че не умееше да си държи езика зад зъбите. Такава простодушна натура като него, напълно неспособна на прикритост или измама, бе неминуемо рано или късно да издрънка на някого за татуировката. Ако ще и само заради удоволствието да се изфука с нея.

Понякога седеше и просто я гледаше. Поставяше ръката си в различни положения, извърташе глава насам или натам, за да я види от всякакъв ъгъл. Особено приятно му бе да съзерцава отражението си в огледало. Да я види в пълния ѝ блясък, сякаш принадлежи на някой друг – някой, достоен за възхита и уважение. Между „разбитите“ и „сърца“ имаше изобразено малко, разбито на две сърчице. Червено. Единственият цвят в цялата татуировка. Той обичаше това малко алено петно и често съм го виждал да го докосва, почти да го гали. Но най-важно за него бе усещането, че Елвис по някакъв начин му принадлежи, че винаги ще бъде с него. Постоянен другар за остатъка от живота му. Който, както се оказа, бе твърде кратък.

Тази година снегът падна рано. Не много дебел, но достатъчен, за да поръси с бяло покривите, оградите и клоните на дърветата, оголели от необичайно силните есенни ветрове. На неговия фон всичко останало изглеж­даше още по-тъмно и черно. Бързо носещите се води на реката, опушените каменни стени на старите воденици, къщите, пръснати наоколо. Небето бе мрачно и натежало, но в същото време озарено отвътре. Облаците разсейваха слънчевата светлина така, че тя не хвърляше сенки. Въздухът бе свеж и студен, хапещ ноздрите, а под стъпките хрущеше смръзнала коричка от скреж.

През сутрешното междучасие всички бяхме навън, виковете ни огласяха училищния двор, а от устите ни излизаше гъста пара, подобно на драконов дъх. Видях Питър да стои край портала заедно с още няколко други момчета, но докато ги достигна, вече бе твърде късно. Той трудно можеше да избере по-неподходяща компания, за да се похвали с татуировката си. Тримата братя Кели и още двама техни приятели, не по-добра стока от тях самите. С братята Кели ни свързваше единствено фактът, че и те като нас бяха католици и трябваше да стоим заедно вън на студа, докато приключи протестантската молитва на съучениците ни. Това поражда известно другарство дори между врагове.

Те бяха общо четирима – едно по-малко момче, което още не ходеше на училище, две средни – Даниъл и Томас, с година разлика помежду им, и най-големият, Патрик, който бе година по-възрастен от мен. Говореше се, че баща им бил замесен с прочута единбургска банда и лежал известно време в затвора. Според мълвата имал извит белег, започващ от левия ъгъл на устата му и стигащ чак до ухото. Никога не го бях виждал, но и това описание бе достатъчно, за да си изградя страховит образ за него.

Катрин бе стигнала до групичката преди мен – тя също проявяваше закрилническо отношение към Питър, държейки се с него почти като майка. Но не сантиментално, а заповеднически и грубовато, може би следвайки примера от собственото си семейство. Никакви ласкави увещания или галене по главата. Ритник в задника, две-три солени думи за вкарване в правия път – това бяха възпитателните методи на Катрин.

Пристигнах тъкмо навреме, за да стана свидетел на стъписването ѝ при вида на татуировката. Ние така и не ѝ бяхме казали за нея и погледът, който ми хвърли, ясно говореше за обидата, че не е била включена в начинанието.

Питър бе свалил връхната си дреха и навил нагоре ръкава на ризата си. Дори братята Кели, които не се впечатляваха лесно, бяха зяпнали от възхита. Патрик обаче първи осъзна възможните последствия.

– Здравата ще си изпатиш, щом разберат за това, заплес такъв. Кой го направи?

– Тайна – вирна брадичка Питър и започна да спус­ка ръкава си. Но Патрик го улови за ръката.

– Изглежда работа на професионалист. Не знам кой е, но ако го хванат, че е белязал момче на твоята възраст, не го чака нищо добро. Ти на колко беше, на петнайсет? Сто на сто ти трябва родителско разрешение. – Той се изсмя и добави с жестока нотка в гласа. – Но понеже нямаш родители, това ще е малко трудничко, нали?

– По-добре без родители, отколкото с баща в пандиза – намеси се Катрин.

– Ти да мълчиш, мърла такава – озъби се Патрик и пристъпи към нея, но аз бързо застанах между двамата.

– Мери си думите, Кели.

Бледозелените му очи срещнаха моите. Той беше грозно момче, с рижава коса и луничаво лице с цвят на овесена каша. Едър на ръст, но и аз не бях по-дребен от него.

– Теб пък какво те засяга? – попита преценяващо.

– Чувствителен съм към лошия език.

Останалите се закискаха и това не се понрави на Патрик.

– Затваряйте си устите – скръцна им със зъби, а пос­ле пак се обърна към мен. – Значи според теб всеки от сиропиталището може да се татуира както си ще, а? Защо ли имам чувството, че на гламавото ти братле никак няма да му хареса, ако директорът разбере?

– Откъде ще разбере?

– Някой може да му каже – ухили се злобно той.

– Например кой?

– Например аз. – Усмивката му изчезна, а лицето му се доближи на сантиметри от моето.

Трепнах леко от вонящия му на гнили зъби дъх, но не отстъпих назад.

– Само страхливците портят.

– Страхливец ли ме наричаш?

– Не те наричам нищо. Човек се познава по собствените му постъпки.

Съчетанието от гнева и унижението, че някой се е показал по-умен от него, му придаде кураж и той ме бучна с пръст в гърдите.

– Добре, щом си такъв тарикат. – Той кимна към извисяващия се наблизо мост, свързващ Единбург със западните предградия. Предпоследното дело на Томас Телфорд, както щях да науча много по-късно през живота си. – От външната му страна, точно под парапета, има ръб, около педя широк. Ще се срещнем там довечера в полунощ. Ти и аз. Да видим кой ще успее да го мине.

Погледнах към моста. Дори от това разстояние се виждаше заледената коричка, покрила тесния перваз по края му.

– Няма начин.

– Уплаши се, а?

– Той е скапано шубе – обади се един от по-малките братя.

– Просто не съм глупак.

– Е, жалко за брат ти. Предполагам, че може дори да го изхвърлят или да го пратят в друг дом. Сигурно няма да ви е много леко да сте разделени, но какво да се прави.

Това бе напълно реална възможност и аз усетих как примката на неизбежността се стяга около мен.

– А ако го направя?

– Елвис си остава наша тайна. Но ако се откажеш по средата и спреш, не се брои. Тогава ще кажа.

– Ти също ли ще го минеш?

– Разбира се.

– И какво печеля аз от цялата работа?

– Удоволствието да ме наречеш страхливец, ако не успея.

– Ами ако успееш?

– Тогава аз получавам удоволствието да ти докажа, че грешиш.

– Не го прави – чух зад себе си гласа на Катрин, тих и предупредителен.

– Млъквай, повлекано!

Усетих пръски от слюнката на Патрик върху лицето си и се обърнах към Питър. Не знам дали си даваше сметка за сериозността на положението, за кашата, която бе забъркал с глупавото си самохвалство.

– И аз ще дойда – рече с готовност той.

– Виждаш ли? Дори братлето ти е по-куражлия от теб. – Опонентът ми тържествуваше, знаейки, че ме е хванал натясно.

– Добре – свих рамене колкото можех по-небрежно. – Но нека го направим малко по-интересно. Аз ще мина първи. Ще засечем времето. И който се окаже по-бавен, ще трябва да го направи още веднъж.

За първи път самоувереността на Патрик сякаш се разклати. На свой ред се бе оказал в капан.

– Няма проблем.

Какви глупави момчета бяхме! Катрин не пропусна да го отбележи, докато влачех Питър през училищния двор, за да го нахокам на спокойствие.

– Ти си луд – нареждаше подир мен. – Височината там е поне трийсет метра. Паднеш ли, ще станеш на пихтия.

– Няма да падна.

– Е, надявам се. Защото иначе дори няма да имам възможността да кажа, че съм те предупредила. Как изобщо смяташ да излезеш навън?

– Има си начин – отвърнах. Още не бях споделял с никого за среднощните си разходки до селото и гробището и нямах намерение да го правя и сега.

– Най-добре ми обясни, защото идвам с теб.

– И аз – обади се Питър.

Спрях и ги изгледах сурово.

– Не, няма да дойдете. Нито единият, нито другият.

– И кой ще ни спре, мамка му? – попита Катрин.

– Да, кой ще ни спре, мамка му? – изпъчи предизвикателно гърди брат ми.

Почти се стреснах, чувайки го да ругае така. Катрин определено му влияеше зле. Но знаех, че съм победен.

– И защо ви е притрябвало да идвате?

– Защото – въздъхна Катрин – все някой ще трябва да засича времето. – При това, ако въпреки всичко паднеш, кой ще се погрижи да прибере Питър?

Загрузка...