Човекът от остров Луис

През следващите седмици още на няколко пъти се срещахме и ходехме в старата разрушена къща, за да правим любов. Хубавото пролетно време продължаваше и човек можеше да усети как океанът се затопля от мощния поток на Гълфстрийма, нахлуващ в студените зимни води на Северния Атлантик. Докато не настъпи онази нощ, в която всичко се обърка.

Бяхме се уговорили да се срещнем както обикновено, но още следобед вятърът се промени и откъм хоризонта се зададоха тежки, тъмни облаци, които набъбваха все повече с настъпването на вечерта. Постепенно се разрази истинска буря, съпроводена с проливен дъжд. Връщащият се от комина дим задави цялата стая и ние, въпреки ранния час, набързо се разотидохме по леглата.

Аз дълго лежах, вперил поглед в тавана, без да знам какво да правя. Имах уговорка с Кейт, която нямаше как да отменя. Макар любовната среща в това време да бе изключена, бях длъжен да отида, просто в случай че и тя го направи. Другото означаваше да я оставя да ме чака сама на кея, прогизнала до кости.

Чаках нетърпеливо, поглеждайки час по час фосфоресциращите стрелки на часовника си. Щом моментът дойде, се измъкнах от завивките и извадих мушамата, която бях скрил под леглото. Тъкмо вдигах прозореца, когато чух в тъмното гласа на Питър, доста силен, за да надвика шума на вятъра отвън.

– Къде отиваш?

Сърцето ми подскочи и се извърнах рязко. В гърдите ми се надигна неоправдан гняв.

– Не е твоя работа къде отивам. Заспивай веднага!

– Но, Джони, ти не ходиш никъде без мен.

– По-тихо, за бога! Просто се обърни на другата страна и се преструвай, че съм до теб. Ще се върна, преди да си усетил.

После прескочих перваза и се спуснах от другата страна. Когато се обърнах да затворя прозореца, видях безкръвното лице на брат си, който седеше в леглото и ме гледаше със смесица от неразбиране и страх. Обърнах му гръб, нахлупих качулката и поех през дъжда.

Тази вечер и дума не можеше да става за тичане надолу по хълма. Беше тъмно като в рог и трябваше внимателно да подбирам пътя си между камъните и високата трева, докато вятърът шибаше злостно в лицето ми. Успях да ускоря крачка едва когато стигнах пътеката, водеща към кея.

Стигнах там, но от Кейт нямаше и следа. Приливът наближаваше най-високата си точка и нито заливът, нито вълноломът предоставяха някаква защита срещу беснеещото море. Пенестите талази връхлитаха един подир друг и с оглушителен рев заливаха брега. Пръските, летящи от тях, в съчетание с дъжда, ме измокряха до кости и аз усещах как въпреки мушамата прогизналите дрехи лепнат по тялото ми. Озърнах се в тъмнината, питайки се още колко да чакам. Беше лудост, че изобщо съм излязъл. Трябваше да се досетя, че Кейт никога няма да тръгне в такова време.

И тогава видях малката фигурка, приближаваща изпод сянката на хълма. Беше тя, с жвакащи гумени ботуши, няколко размера по-големи от нейния, и увита в шлифер, навярно принадлежащ на госпожа О’Хенли. Сграбчих я в обятията си и я притиснах силно.

– Не исках да дойдеш и да се окаже, че ме няма – извиках през воя на вятъра.

– Аз също – ухили се тя и ме целуна. – Но се радвам, че си тук. Ако ще и само за да ми кажеш, че днес няма да стане.

– Кое нямало да ми стане?

– Ама и ти, само за едно си мислиш – засмя се Кейт.

Целунахме се отново и останахме за кратко прегърнати сред бурята и дъжда, вилнеещи навред около нас. После тя се отскубна с думите:

– Най-добре да се прибирам. Един господ знае как ще обясня тези мокри дрехи. – И с последна целувка тя се обърна и бързо изчезна в нощта. Гледах известно време подире ѝ, после също се отправих към дома. Но не бях изминал и десетина метра, когато видях насреща си нечий силует. В първия миг замръзнах от страх, преди да осъзная, че това е Питър. Не носеше никаква връхна дреха, а само вехтите си дочени панталони и едно протрито сако, дадено му от Доналд Шеймъс. Беше мокър като мишка, със залепнала за челото коса, а върху лицето му, въпреки мрака, ясно се четеше израз на окаяна мъка. Навярно се бе облякъл и тръгнал веднага след мен.

– За бога, Питър, какво търсиш тук?

– Ти беше с Кейт – отвърна той.

– Да. – Нямаше как да отрека очевидното.

– Зад гърба ми.

– Не, Питър!

– Да, Джони. Винаги сме били тримата. Аз, ти и Кейт. Винаги, още от сиропиталището. – Очите му горяха от странна емоция. – Видях те как я целуваш.

– Ела – улових го за ръка. – Хайде да се прибираме у дома.

Но той се дръпна рязко и се вторачи в мен през дъжда.

– Не! Ти си ме лъгал.

– Какви ги говориш? – Вече започвах да се гневя. – Кейт и аз сме влюбени, ясно? Това няма нищо общо с теб.

Той млъкна, сякаш го бях зашлевил. Никога няма да забравя изражението му – изражение на човек, предаден от най-близкия си. После, без да обели и дума, се впусна в бяг. Бях толкова изненадан, че ми трябваха няколко секунди да реагирам, а през това време той се изгуби от погледа ми.

– Питър! – извиках.

Той не бе побягнал по пътеката за вкъщи, а в обратна посока, към брега. Изпъшках безпомощно и се впуснах след него.

Чудовищните вълни се разбиваха по целия северен бряг, неравен и осеян с ръбати каменни блокове, стърчащи в подножието на отвесните скали. Сега видях брат си, като едва различаваща се тъмна сянка, да си проправя път сред тях. Това беше лудост. Във всеки момент някоя вълна можеше да го грабне и завлече в дълбините на залива, към сигурна смърт. Проклинайки деня, в който се беше родил, аз също започнах да прескачам от камък на камък.

На няколко пъти го виках, но гласът ми потъваше в рева на морето, отнесен от вятъра. Оставаше ми единствено да не го губя от поглед и да се опитам да го настигна. Бях само на няколко крачки зад него, когато започна да се катери. При нормални условия това нямаше да е чак толкова трудно, но тази вечер граничеше с безумие. Крайбрежните скали бяха седем или осем метра високи, прорязани от дълбока цепнатина, сякаш някой великан ги бе ударил с огромен чук и длето.

Брат ми беше почти на върха, когато падна. Дори да е извикал, не съм го чул. Той просто изчезна в черната паст на този отвор. Зарязах всяка предпазливост и панически се заизкачвах към мястото, където го бях видял за последно. Надзърнах надолу в ямата, но там цареше абсолютна чернота.

– Питър! – изкрещях, но ми отвърна единствено ехото от каменните недра. После, за свое огромно облекчение, дочух слабия му глас:

– Джони! Джони, помогни ми!

Знам, че постъпих неразумно. Ако бях спрял да помисля, щях да изтичам обратно до вкъщи и да събудя Доналд Шеймъс. Независимо какви неприятности щях да си навлека. Но аз не го сторих и само след няколко секунди бях в същото окаяно положение, както и Питър.

Започнах да се спускам в цепнатината, като търсех опора в двете ѝ срещуположни стени, но в един момент левият ми крак просто пропадна и аз полетях надолу. По време на падането явно съм си ударил главата, защото, преди да стигна дъното, вече бях в несвяст. Нямам представа колко време съм лежал в безсъзнание, но първото, което чух, бе гласът на Питър, съвсем близо до моето ухо. Той повтаряше името ми, отново и отново като някаква мантра.

Заедно с пробуждането ми дойде и болката. Толкова пронизваща, че не можех да си поема дъх. Лежах прос­нат върху ложе от скала и чакъл, а лявата ми ръка бе неестествено извита зад гърба. Моментално разбрах, че е счупена. С цената на много усилия успях да се повдигна до седнало положение, крещейки ругатни в нощта по адрес на Бог, Дева Мария, Питър и всичко останало, което ми дойде наум. Не виждах по-далеч от носа си, но чувах ясно рева на океана. Чакълът под мен бе мокър и осеян с водорасли, което значеше, че единствено настъпилият отлив е причината да не сме под водата.

По време на прилив, и то при буря, подобна пукнатина щеше да представлява врящ, пенест котел, в който и двамата щяхме да се удавим. Брат ми хленчеше тихо, а зъбите му тракаха. Когато се притисна в мен, усетих неудържимото треперене на тялото му.

– Трябва да се измъкнеш оттук и да доведеш помощ – казах.

– Няма да те оставя, Джони – лъхна ме в лицето горещият му дъх.

– Питър, ръката ми е счупена. Ако ти можеш да се изкатериш догоре, върви да повикаш Доналд Шеймъс.

Но той само се сгуши още по-плътно в мен, като хлипаше и подсмърчаше. Отпуснах глава назад и затворих очи.

Когато ги отворих отново, през отвора над нас вече проникваше първата сивкава светлина на утрото. Питър се бе свил на кравай върху чакъла до мен и не помръдваше. Започнах истерично да викам за помощ. Сякаш някой можеше да ме чуе в този пущинак. Скоро вече бях прегракнал, но не се отказвах. И тогава, в отвора на пет метра над главите ни се показа нечия сянка, а един познат глас изрече:

– Пресвета Богородице, какво правите там долу, момчета?

Беше нашият съсед, Родерик Макинтайър. По-късно разбрах, че няколко овце му се изгубили след бурята и той обикалял да ги търси сред скалите. Ако не беше това щастливо стечение на обстоятелствата, и двамата щяхме да намерим смъртта си в онази яма. Всъщност аз още се боях за Питър, който продължаваше да не дава признаци на живот.

Всички мъже, които не бяха излезли за риба, се съб­раха горе на скалата. Един от тях се спусна по въже при нас, за да им помогне да ни изтеглят. Морето се бе поукротило, но продължаваше да духа силен вятър. Никога няма да забравя изражението върху лицето на Доналд Шеймъс в онова утро. Той не промълви и дума, а само ме вдигна на ръце и ме понесе към кея, където вече чакаше лодка, за да ни откара в Лудах. Питър още беше в безсъзнание и аз чух сред насъбралата се тълпа някой да казва:

– Получил е преохлаждане. Ще има късмет, ако оживее.

Прониза ме остро чувство на вина. Нищо от това нямаше да се случи, ако не се бях изнизал от къщи за срещата с Кейт. Как щях да се изправя пред майка си в следващия живот, ако нещо се случеше с Питър? Та аз ѝ бях обещал!

Не помня много от следващите ден-два. Знам, че в Лудах ни натовариха в буса на Доналд Шеймъс и ни откараха в болницата „Свято сърце“ в Далибърг. Дори не помня как са поставили ръката ми в тежката бяла гипсова шина, от която се подаваха само пръстите ми. Католическите сестри изглеждаха страховито в своите черни одежди и бели калимявки, като някакви предвест­ници на смъртта. Имах треска и бълнувах, като ту се потях обилно, ту треперех от студ.

Когато най-сетне дойдох на себе си, навън беше тъмно, а край леглото ми светеше нощна лампа. Не можех да кажа колко време е минало, но ми се стори поразително отново да разполагам с електрическа светлина. Сякаш бях пропътувал обратно във времето към предишния си живот.

В палатата имаше общо шест легла. Някои бяха заети, но в нито едно не забелязах Питър и започнах да изпитвам лошо предчувствие. Къде се беше дянал брат ми? Измъкнах се изпод одеялото, стъпих върху студения балатум с босите си, разтреперани от слабост крака и излязох в коридора. От отворената врата в единия му край идваше светлина и се носеха приглушените гласове на монахините. После към тях се примеси и един мъжки – вероятно на доктора.

– Тази нощ ще бъде критична – каза той. – Преживее ли я, има шанс да се оправи. Всичко е на кантар, но поне организмът му е млад.

Като в транс се упътих по посока на гласовете и застанах на прага. Три глави се извърнаха едновременно към мен, а една от сестрите бързо стана на крака и ме улови за раменете.

– Защо си станал от леглото, млади човече?

– Къде е Питър? – успях да кажа само и видях как те се спогледаха.

– Брат ти има пневмония – рече докторът, към петдесетгодишен мъж с тъмен костюм.

Думата не означаваше нищо за мен, но по тона му разбрах, че е нещо сериозно.

– Къде е сега?

– В специалното отделение – отвърна другата монахиня. – Утре ще го видиш.

Но аз вече знаех от подслушания разговор, че може и да няма утре. Със свит стомах позволих на сестрата, която ме бе уловила за раменете, да ме отведе обратно и да ме сложи да си легна. Тя ми оправи внимателно завивките, като заръча да не се притеснявам и да се опитам да поспя. После угаси лампата и излезе, шумолейки тихо с полите си.

В тъмнината до мен долетя гласът на един от мъжете от съседните легла:

– Пневмонията е убиец, синко. По-добре се моли за малкия си брат.

Дълго време лежах, заслушан в ударите на собственото си сърце. Кръвта пулсираше в ушите ми, докато останалите пациенти започваха един по един да похъркват, победени от съня. Но аз знаех, че тази нощ няма начин да заспя. Чаках и чаках, докато накрая цялата малка болница не потъна в дълбока тишина.

Тогава призовах на помощ целия си кураж, станах отново и надникнах навън. Слаба светлина се процеждаше изпод вратата на сестринската стая, както и изпод една друга затворена врата, в далечния край на коридора. Отидох до нея и полека натиснах бравата.

Вътре цареше особен жълтеникаво-оранжев сумрак. Той се дължеше на електрическите печки, разположени около единственото легло. Въздухът бе натежал и душен като в парник. Под завивките лежеше отпуснатата фигура на Питър. Притворих тихо и го доближих.

Лицето му имаше ужасен цвят. Не просто блед, а бял като платно, със синкави сенки под очите. По челото му блестяха капки пот, а чаршафите, които го покриваха, също бяха влажни от нея. Докоснах страната му с опакото на дланта си и почти отскочих от неестествената му горещина. Той направо пламтеше. Очите му се движеха под затворените клепачи, а дишането му бе плитко и учестено.

Чувството за вина ме връхлетя със съкрушителна сила. Придърпах един стол до леглото, седнах на ръба му и улових ръката на Питър в своята. Държах я така, сякаш животът ми зависеше от това. Ако можех, в този момент щях охотно да заема неговото място.

Не знам колко дълго съм прекарал така. Сигурно часове. По някое време трябва да съм заспал, защото помня, че монахините ме събудиха и без нито дума на упрек ме отведоха обратно в палатата. Там лежах до сутринта в неспокойна дрямка, изпъстрена със странни сънища за бури и секс. Докато неусетно слънчевата светлина не проби измежду завесите, хвърляйки ярки ивици върху балатума.

Вратата се отвори и сестрите се появиха, бутайки количка на колелца със закуската. Една от тях ми помогна да седна и каза:

– Брат ти е добре. Температурата му е спаднала през нощта. Ще се оправи. След като закусиш, може да отидеш да го видиш.

Изгълтах надве-натри овесената каша и чая си и хук­нах към стаята на Питър.

Той все още лежеше отпуснато, но лицето му бе добило малко цвят, а очите не изглеждаха така хлътнали. Щом ме видя, извърна глава и върху устните му се появи лека, но искрено щастлива усмивка. А аз се боях, че никога няма да ми прости.

– Съжалявам, Джони – промълви едва чуто.

Очите ми се замъглиха от сълзи.

– За какво? Та ти не си виновен за нищо.

– Пак оплесках цялата работа.

– Не – поклатих енергично глава. – Ако има някой за упрекване, това съм аз.

– Знаеш ли, през нощта една жена дойде и седя при мен.

– Това бях аз, Питър – засмях се.

– Жена беше, Джони – възрази той. – Седеше на същия този стол.

– Някоя от монахините значи.

– Не, не беше монахиня. Лицето ѝ не се виждаше добре, но носеше нещо като зелен жакет и тъмна пола. Държа ме за ръката цялата нощ.

Предположих, че треската просто е замъглила съзнанието му. Аз го бях държал за ръка, а монахините положително бяха влизали и излизали и всичко се бе объркало в паметта му.

– Имаше толкова красиви ръце – продължи той. – С дълги бели пръсти. Освен това беше омъжена, така че няма как да е била монахиня.

– Откъде знаеш, че е била омъжена?

– Носеше пръстен на безимения си пръст. И то такъв, какъвто не съм виждал преди. Две сребърни змии, увити една около друга.

Усетих как косата ми настръхва. Никога не му бях споменавал за пръстена, даден ми от майка ни. Той не знаеше как го бях крил в чорапите на дъното на торбата си в сиропиталището. Нито как господин Андерсън го бе метнал в пещта заедно с останалите ни вещи.

Възможно е в паметта му да е останал някакъв спомен от детинство, когато го е зървал на ръката ѝ. Но според мен видението му от онази нощ нямаше нищо общо с това, нито пък с треската. Аз вярвам, че майка ни наистина се е намесила от отвъдното и е седяла с него в критичните часове на пневмонията. Запълнила е празнотата, оставена от моето неизпълнено обещание винаги да бдя над него.

И аз ще нося вината за това чак до гроба си.