Човекът от остров Луис

След няколко дни ни изписаха. Моята ръка, естествено, още бе гипсирана, а сърцето ми – изпълнено с ужас от възмездието, което Доналд Шеймъс несъмнено ни беше подготвил.

Той спря пред болницата „Свято сърце“ със стария си бус и дръпна назад страничната врата, за да се качим. Изминахме двайсетте минути път до Лудах в пълно мълчание. Нийл Кембъл, който ни очакваше с лодката си, попита как сме, а Доналд размени няколко думи с него, но отново не проговори с нас. Когато слязохме на кея в Хаун, забелязах, че Кейт ни гледа от двора на О’Хенли – дребна фигурка в синьо на фона на зеления хълм. Тя помаха с ръка, но аз не посмях да отвърна на поздрава ѝ.

Поехме нагоре по склона към дома, където Мери-Ан ни очакваше с къкрещо на печката ястие, изпълващо кухнята с вкусен аромат. Щом се появихме на прага, се обърна и ни огледа добре, но също не каза нищо, а просто продължи да бърка гозбата.

Първите думи, които чухме, бяха на благодарствената молитва, отправена към Всевишния за храната на трапезата, след което Мери-Ан ни поднесе царско угощение. Аз не бях много наясно с Библията по онова време, но все пак си припомних притчата за блудния син и за това как баща му го посрещнал с отворени обятия, сякаш нищо не се е случило. Сърбахме с апетит гъстата гореща супа със зеленчуци. След като отопихме чиниите с прясно изпечения хляб, последва задушено месо с картофи, а накрая – пудинг за десерт. Не помнех някога в живота си да съм ял с по-голяма наслада.

После се преоблякох, надянах гумените ботуши и отидох да нахраня овцете и кокошките. Това не беше лесна задача с една гипсирана ръка, но въпреки всичко настроението ми бе приповдигнато и навярно за първи път от осемнайсетте месеца, прекарани на острова, действително се чувствах у дома. През цялото време се озъртах за Мораг, защото бях сигурен, че съм ѝ липсвал, макар и част от мен да се боеше, че може да ме е забравила. Но овчицата не се виждаше никъде и след половин час безплодно търсене се върнах в къщата. Доналд Шеймъс седеше в креслото до печката и пуфкаше с лулата си.

– Къде е Мораг? – попитах.

Той се обърна със странен, мъгляв израз в очите.

– Току-що я изяде, синко.

Не му показах колко дълбоко ме е наранила жестокостта му и никой не разбра за сълзите ми, пролети под завивките същата нощ. Но той още не бе приключил с мен.

На следващата сутрин ме отведе в помещението, където се колеха овцете. Не знам какво имаше в тази стара барака с ръждив тенекиен покрив, но още щом човек прекрачеше прага ѝ, го лъхваше усещане за смърт. Дотогава не бях виждал как се коли овца и Доналд явно бе решил, че е време да ми покаже.

– Животните са за ядене – каза. – Не за обичане.

После вкара вътре едно младо овне и ме накара да го уловя за рогата. Докато то се дърпаше, подложи под него кофа и извади дълъг нож, чието острие проблесна на светлината, проникваща през малкото прозорче. С едно бързо, кратко движение преряза артерията на шията му и кръвта пръсна в кофата.

Мислех, че животното ще се бори повече, но то спря да се съпротивлява почти веднага, вперило в мен големите си отчаяни очи. С изтичането на кръвта, и светлината в тях постепенно гаснеше.

По-късно видях същото изражение в очите на Питър, когато и неговото гърло бе прерязано в онази нощ на Плажа на Чарли.