Човекът от остров Луис

Трийсет и пета глава

Маршели е тук! Знаех си, че рано или късно ще дойде да ме вземе. И този млад момък. Не съм сигурен кой е, но е достатъчно добър да ми помогне да си събера багажа. Чорапи и бельо, две ризи, един чифт панталони. Доста от нещата ми остават в гардероба и по чекмеджетата. Предполагам, че те ще дойдат по-късно да ги вземат. А и всъщност не ме е грижа. Иде ми да запея! Добрата стара Маршели. Нямам търпение да се прибера у дома, макар и да не помня добре къде точно е това. Но те положително знаят.

Докато си тръгвам, всички ми се усмихват, а аз им махам приветливо с ръка. Само жената, която все се опитва да ме съблече и да ме вкара в проклетата вана, изглежда кисела. Все едно е клекнала да пикае на ливадата и се е надянала на магарешки бодил. „Ха, така ти се пада“, опитвам да ѝ кажа, но май не се получава съвсем. Излиза по-скоро нещо като патешко квакане.

Отвън е студено и вали. Дъждът ме връща към онези самотни дни на полето, с животните. Как обичах това усещане! Пълна свобода, без преструвки. Само аз и дъждът в лицето ми. Младият мъж ми казва да се обаждам, ако ми се доходи по нужда. Щял да спре по всяко време. Естествено, че ще се обадя. Какво си мис­ли, че ще подмокря гащите?