Човекът от остров Луис

Девета глава

Дъждът барабани по прозореца. Ама че шум вдига! Когато си навън, на полето, никога не го чуваш, разбира се. Вятърът заглушава всичко. Затова пък го усещаш, и още как. Направо жили бузите ти, ако се вдигне истинска буря. Понякога капките летят хоризонтално. Обичах това усещане. Навън, сред пустошта – само аз, необятното небе и дъждът, шибащ в лицето ми.

Сега ме държат все затворен. Не можело да ми се има доверие да излизам сам навън, казва лошата Мери.

Седим около масата в голямото празно фоайе и всички гледат мен. Не знам какво очакват. Дали не са дошли да ме отведат у дома? Едната е Маршели, разбира се. Младият човек с къдравата руса коса също ми изглежда познат. Не ми идва наум как се казваше, но по-късно сигурно ще се сетя. Но кой е онзи другият, с кръглото лице и зализаната черна коса? Никога по-рано не съм го виждал.

Маршели се навежда към мен с думите:

– Татко, какво е станало с роднините ти? Имаш ли някакви чичовци или братовчеди, за които да не си ни казал?

Какви ги говори тя? Те отдавна са мъртви. Всеки знае това.

Фин! Точно така, Фин. Момчето с къдриците. Навремето идваше във фермата и ухажваше моята малка Маршели, когато и двамата още ходеха прави под масата. Надявам се техните да са добре. Харесвах баща му. Свестен, порядъчен човек.

Никога не съм познавал своя баща. Само са ми разправяли за него. Бил е моряк, разбира се. През ония години всеки мъж на място е бил моряк. Денят, в който мама ни събра във всекидневната, за да ни съобщи новината, бе доста мрачен. Скоро идваше Коледа и тя се бе постарала да украси къщата празнично. Нас, естествено, ни беше грижа само за подаръците, които щяхме да получим. Не че очаквахме кой знае какво. Важна беше изненадата.

На улицата имаше сняг – не много, само колкото да се разтопи и превърне в киша. Небето бе сивозеленикаво, както винаги щом падне сняг, а светлината, и без това трудно проникваща между сградите, бе помръкнала съвсем.

Мама бе прекрасна жена, поне от онова, което си спомням за нея. А то не е много. Само мекотата на прегръдката ѝ и мириса на нейния парфюм, одеколон, или каквото там е ползвала. И синята щампована престилка, която винаги носеше.

В онзи ден тя ни сложи да седнем един до друг на дивана и коленичи на пода пред нас. Постави ръка върху рамото ми. Лицето ѝ имаше ужасен цвят – толкова бял, че сигурно щеше да се слее със снега. И можех да позная, че е плакала.

Тогава трябва да съм бил на четири, а Питър – година по-малък от мен. Вероятно е бил заченат по време на някоя отпуска, преди последното отплаване на баща ми.

– Татко няма да се прибере, деца – каза тя, а гласът ѝ потрепна.

Останалият ден ми се губи. Онази Коледа веселие нямаше. В паметта ми всичко сивее, като овехтяла черно-бяла снимка. Мрачно и потискащо. Едва по-късно, щом поотраснах, разбрах, че корабът му е бил потопен от германска подводница. Една от онези, които постоянно нападаха конвоите в Атлантика, между Англия и Америка. И изпитах странното усещане, че също потъвам заедно с него, пропадам до безкрайност през тъмните води.

– Имате ли изобщо някакви роднини, останали на остров Харис, господин Макдоналд? – Гласът на Фин ме стряска. Той ме гледа много сериозно. Какви хубави зелени очи има. Не знам защо Маршели не се омъжи за него, а за Артър Макинес. Никога не съм харесвал онзи непрокопсаник.

Фин продължава да ме гледа и аз се мъча да се сетя въпроса му. Беше нещо за семейството ми.

– Бях с майка си в нощта, когато умря – казвам. И изведнъж усещам как се просълзявам. Защо трябваше тя да умира? Стаята бе толкова тъмна. Задушна, пропита с миризма на болест и смърт. Върху нощната масичка имаше електрическа лампа, хвърляща кошмарна, бледа светлина върху лицето ѝ в леглото.

На каква възраст съм бил тогава? Вече не помня ясно, но вероятно тринайсет-четиринайсетгодишен. Твърде малък за отговорността. И неподготвен да се впусна сам в света. Не че човек някога е подготвен за това. Свят, за който дори не подозирах. Не и тогава, когато познавах единствено сигурността на собствения си дом и майката, която ме обичаше.

Не знам къде е бил Питър онази нощ. Навярно вече е спял. Бедният Питър. Така и не се оправи след онова падане от въртележката на панаира. Колко нелепо само! Един миг невнимание, в който понечи да слезе от нея, преди да е спряла напълно, и животът му се промени завинаги.

Майка ми имаше много тъмни очи и лампата на нощната масичка се отразяваше в тях, но аз виждах как светлината постепенно гасне. Тя извърна глава към мен, а погледът ѝ бе пълен с тъга. Тъга не за нея, а за мен. Извади ръце над завивките и свали венчалната халка от безимения си пръст. Никога не съм виждал друга като нея. Сребърна, под формата на две преплетени змии. Някакъв чичо на баща ми я донесъл след плаване в чужбина оттогава се предавала в семейството. Когато мама и татко се женели, той нямал пари да ѝ купи друга, затова ѝ дал тази.

Тя я притисна в дланта ми и каза:

– Искам да се грижиш за Питър. Той няма да се справи сам на този свят. Обещай ми, Джони. Че винаги ще се грижиш да него.

Разбира се, нямах представа с каква отговорност се нагърбвам, но това бе предсмъртното ѝ желание, затова кимнах тържествено и обещах. Тогава тя се усмихна и леко стисна ръката ми.

Продължих да гледам как светлината гасне в очите ѝ, докато те не се затвориха, а ръката ѝ не пусна моята. Свещеникът дойде чак след четвърт час.