Човекът от остров Луис

Нощта бе изпълнена с шепота на морето, въздишащо сякаш от облекчение, че може да си отдъхне от вечното задължение да се гневи. Почти пълната луна се бе издигнала в чернотата над него и лееше бледата си светлина върху пясъка и водата – светлина, която хвърляше сенки и прикриваше истини в полуозарените лица. Въздухът бе мек, изпълнен с очакването на настъпващото лято, с поезията, носена от тихия плясък на вълните.

Фин и Маршели вървяха достатъчно близо един до друг, за да усещат топлината на телата си, оставяйки следи в девствения пясък.

– Беше време – каза Фин, – когато щях да те държа за ръка по време на разходка като тази.

– Да не си се научил да четеш мисли? – възкликна с изненада тя.

Той се замисли колко естествено би било това тогава и колко неловко щеше да изглежда сега. После се засмя:

– Помниш ли как се печеше на слънце тук с приятелките си, а аз изсипах торбата с раци отгоре ви?

– Да, помня също и че така те зашлевих, че после ръката ме боля цяла седмица.

– Вярно – рече замечтано той. – При това беше без сутиен.

– Проклет воайор!

Фин се усмихна.

– А сред онези скали правехме любов, а после влизахме голи в морето, да се охладим.

Тя не отговори. Очите ѝ бяха добили отнесен израз, сякаш мислено се намираше в друго, далечно време и място.

Почти бяха стигнали навеса за лодки, който се очер­таваше зловещо в мрака, като поличба за минала и бъдеща болка. Той постави внимателно ръка върху рамото ѝ, за да я накара да спрат и да се върнат обрат­но. Морето вече се плискаше върху оставените от тях дири, заличавайки всеки знак, че някога са минавали оттук. Фин не свали ръката си и усети как тя леко се прислонява към него.

Бяха извървели в мълчание почти половината плаж, преди като по негласна уговорка да спрат и той да обърне лицето ѝ към себе си. То бе потънало в сянка и трябваше да повдигне брадичката ѝ с пръсти, за да срещне най-сетне нейния поглед.

– Помня малкото момиченце, което ме улови за ръка в първия училищен ден, докато отивахме към магазина в Кробост. И ми съобщи, че се казва Марджъри, но тя предпочита келтското Маршели. Същото момиченце, което реши, че английското ми име не звучи добре, и го съкрати на Фин. И така ме кръсти за целия ми останал живот.

– А аз помня колко те обичах, Фин Маклауд – усмихна се тъжно тя и лунната светлина проблесна в сълзите, изпълнили очите ѝ. – И не съм сигурна, че някога съм преставала.

Тогава той се приведе към нея и устните им се докоснаха. Топли, предпазливи, несигурни, преди най-сетне да се слеят в целувка. Мека, сладка целувка, изпълнена със спомена за онова, което са били някога и което са изгубили. Очите му се затвориха от силата на връхлетялата го вълна на страст и съжаление.

И отведнъж всичко свърши. Тя се отскубна от обятията му и отстъпи назад. Погледът, който му отправи в мрака, бе търсещ, изпълнен със съмнение и страх. После се обърна и тръгна по посока на скалите. Фин остана няколко секунди неподвижно, преди да се впусне, за да я догони.

– Какво откри за баща ми? – попита тя, без да забавя крачка.

– Че не се казва Тормод Макдоналд.

Маршели спря на място и се извърна смръщено към него.

– Как така?

– Присвоил си е самоличността на едно мъртво момче от остров Харис. Преди това се е казвал Доналд Джон Джилис, от остров Ерискей. Трупът на младия мъж, който откриха в мочурището, е на брат му, Доналд Питър.

Тя отвори невярващо уста.

– Но дори и Доналд Джон не е истинското му име.

Фин виждаше по болката в нейното изражение как целият ѝ свят се разпада, как устоите му се местят подобно на плаващи пясъци под нозете ѝ.

– Не разбирам...

И той ѝ разказа всичко, което бе научил, а също как го бе научил. Тя слушаше мълчаливо, с лице, по-бледо от луната. Накрая, прималяла, се опря върху ръката му.

– Баща ми е дете от сиропиталище?

– Явно, да. Във всеки случай, от някаква институция. И е бил пратен на островите от католическата църква, заедно с брат си.

Маршели се отпусна върху пясъка със скръстени нозе и зарови лице в дланите си. Отначало Фин помисли, че плаче, но когато вдигна глава, очите ѝ бяха сухи. Шокът от наученото бе притъпил всички останали емоции.

– Странно – промълви тя, взирайки се в спокойното като никога море. – Живееш с убеждението, че знаеш кой си, защото знаеш кои са родителите ти. Някои неща просто не подлежат на съмнение. А после внезапно се оказва, че цялото ти съществуване е почивало върху една лъжа, и вече сам не знаеш в какво да вярваш. Смяташ ли, че... баща ми е убил брат си?

– Не знам. – Фин приседна до нея и я прегърна с ясното съзнание, че ако той самият е способен да приеме идеята, че истината за корените на баща ѝ и за убийството на брат му никога няма да излезе наяве, Маршели няма да намери покой, докато не я узнае.

Останаха така дълго, облени от лунната светлина и заслушани в бавния, ритмичен пулс на океана. Нощта захладня и той усети как тялото ѝ потреперва от студ, но тя явно не бързаше да се прибира. Вместо това обърна към Фин отпадналите си, замъглени от тъга очи.

– Отидох да го видя, преди да отпътувам за Глазгоу – каза тихо. – Заварих го да седи в дъжда, целият прогизнал. Смяташе, че се намира на кораб на име „Клансман“. Тогава реших, че бълнува за нещо, което е чел, или гледал по телевизията. Взе ме за друга жена, която нарече първо Катрин, а после Кейт. Спомена също и за Големия Кенет.

– Това е планината над пристанището Лохбойсдейл. Бейн Рю Койнах на местен език. Зърнали са я от ферибота, щом са наближили брега. – Той протегна ръка, за да отметне кичура коса, паднал над челото ѝ. – Какво друго каза баща ти?

– Нищо, което да има особен смисъл, поне за момента. Говореше не на мен, а на въпросната Кейт. Че никога нямало да забрави дните, прекарани в Дийн. И куличките на Дани, които им напомняли за тяхното място в света. Имаше и друго, което чак сега добива смисъл. – Тя затвори очи и преглътна болезнено, преди да продължи: – Каза, че не са се справили чак толкова зле като за две клети сирачета.

Нещо в изражението на Фин явно се бе променило, защото Маршели наклони глава и го изгледа смръщено.

– Какво има?

– Слушай – отвърна той като човек, получил внезапно прозрение. – Мисля, че знам какво означават Дийн и куличките на Дани. Мисля също, че Кейт, момичето, което е живяло при вдовицата О’Хенли, е пътувало с тях на парахода. А това означава, че може би все пак има някой, който да знае истината. – Той се изправи и протегна ръка на Маршели. – Хайде, трябва да хванем първия полет за Единбург утре сутрин, ако има свободни места.