Момчето сега седи и ме гледа, сякаш очаква да кажа нещо. По някакъв странен начин съзирам в очите му себе си и се пресягам, за да уловя ръката му. Проклети сълзи! Как замъгляват всичко. Усещам как стиска пръстите ми и всичко, което животът ми представлява и някога е представлявал, изглежда черно от отчаяние.

– Съжалявам, Питър – казвам. – Толкова съжалявам.

Загрузка...