Човекът от остров Луис

Шестнайсета глава

Сега пък кой е! Няма да им играя по свирката. Да вървят по дяволите.

Вратата се отваря и се появява млад мъж. Виждал съм го някъде и преди. Да не би да работи тук?

– Здравейте, господин Макдоналд – казва и в гласа му има нещо познато, успокояващо.

– Познаваме ли се?

– Аз съм Фин.

Фин. Фин. Странно име. Да не е финландец?

– Що за име е това?

– Съкратено от Финли. Бях Фионлах, докато не тръгнах на училище, а там ме прекръстиха на Финли, по английски маниер. Маршели първа ме нарече Фин.

Той сяда на ръба на леглото и аз усещам как в гърдите ми се надига надежда.

– Маршели? Тя тук ли е?

– Не, но ме помоли да ви разходя с колата. Каза, че щяло да ви хареса.

Разочарован съм, но от друга страна, нямам нищо против да изляза. Вече от доста време седя затворен тук.

– Добре, става.

– Виждам, че вече сте облечен и готов.

– Винаги съм готов. – Усещам как по устните ми пропълзява усмивка. – Ти си добро момче, Фин. Още от малък си беше такъв. Но не биваше да идваш във фермата, след като вашите ти бяха забранили.

Сега Фин също се усмихва.

– Значи помните това, така ли?

– И още как. Майка ти беше бясна. Мери се притесни да не би да си помисли, че ние сме те насърчили. Как са вашите, между другото?

Той не отговаря. Вместо това улавя дясната ми ръка и я повдига.

– Чух, че сте се порязали, господин Макдоналд.

Поглеждам ръцете си и виждам, че са целите бинтовани. Какво, по дяволите, се е случило? Усещам убождане на страх.

– Божичко – казвам с разтреперан глас. – Много ли е зле? Защото не усещам никаква болка.

– Разбирам, че са ви зашили в болницата. Опитали сте се да избягате.

– Да избягам? – Самата дума ме кара да се чувствам по-добре.

– Да. Но всъщност не е имало нужда. Вие не сте заключен тук. Можете да излизате и да се прибирате когато пожелаете. Също като в хотел. Стига да знаят къде сте.

– Искам да си отида у дома – казвам.

– Нали знаете пословицата, господин Макдоналд. Домът е там, където е шапката ви.

– Така ли? И къде е шапката ми?

Фин се ухилва.

– На главата ви.

Вдигам ръка и за свое учудване наистина напипвам шапката там. Свалям я и я оглеждам. Добрата ми стара шапка. Служила ми е вярно толкова години.

– Вярно, прав си – засмивам се.

Той ми помага да се изправя на крака.

– Чакай – спирам го, – трябва да си взема куфара.

– Не, господин Макдоналд, по-добре е да го оставите тук. Нали пак ще ви е нужен, щом се върнете.

– Значи ще се връщам?

– Разбира се. Ще трябва да се върнете и да си окачите шапката. Нали помните, домът е там, където е шапката ви.

Поглеждам шапката, която още държа в бинтованите си ръце, засмивам се пак и я нахлупвам здраво на главата си.

– Наистина. За малко да забравя.