Човекът от остров Луис

Двайсет и девета глава

Над остров Луис се бе спуснало странно спокойствие, в пълен контраст с хаотичните мисли, бушуващи в съзнанието на Фин, докато шофираше по дългия път на север.

През цялото време бе спрял само веднъж, в участъка на Сторноуей, за да сподели с Джордж Гън своите открития. Сержантът го бе изслушал в мълчание, вперил поглед през прозореца над покривите на къщите, към замъка Люс на отсрещната страна на залива, където последните слънчеви лъчи прозираха сред дърветата, изпъстряйки склона на хълма с дълги розови ивици.

– Значи мъртвото момче е брат на бащата на Маршели – рече накрая.

– Да. Доналд Питър Джилис.

– Само дето никой от тях всъщност не се е казвал Джилис. Това е само фамилията на приемното им семейство.

Фин кимна утвърдително.

– И нямаме никаква представа откъде са дошли, нито какви са истинските им имена.

Фин продължи да прехвърля разговора в ума си, докато подминаваше мочурищата на Барвас и селата по западното крайбрежие. Сиадер, Галсън, Дел, Крос. Поредица от църкви, всяка от различна деноминация. Бели къщи, стари черни къщи, модерни вили, всичките притихнали в готовност за следващата безмилостна атака на стихиите.

Можеше само да предполага дали църквата пази някакви архиви за клетите хлапета, откъснати от своите домове и разселени по островите. Нямаше гаранция, че и светската администрация ще успее да помогне с нещо. Всичко се бе случило твърде отдавна, а и кой ли го е било грижа навремето за отхвърлените отломки от обществото – сираци и деца от разбити семейства, без никакви роднини, които да се застъпят за техните права? Обзе го чувство на срам, че подобни деяния са били извършвани толкова скоро, при това от собствените му сънародници.

Основният проблем с откриването на истинската самоличност на Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис идваше от факта, че никой не знаеше откъде са дошли. Те бяха слезли от ферибота в Лохбойсдейл като двама анонимни пасажери, с табелки на вратовете и изтрито минало. Кой можеше да възстанови това минало сега, когато единият брат бе мъртъв, а другият – изгубен в мъглата на деменцията? Какви свидетели бяха останали? Тези момчета бяха изгубени завинаги и по всяка вероятност нито той, нито полицията щяха някога да узнаят кой е убил Питър и защо.

Светлините на Нес вече проблясваха в сумрака пред него, като отражение на звездите, изплуващи в ясното спокойно небе. Вятърът, блъскал колата му по открития път от Уист насам, сега бе почти замрял. В огледалото за обратно виждане се забелязваха облаците, тъмнеещи на обичайното си сборище над планините на остров Харис, а на запад от тях гладкият като стъкло океан отразяваше последното сияние на умиращия ден.

Пред портата на Маршели бяха паркирани три коли – нейната астра, минито на Фионлах, и джипът на Доналд Мъри. Когато влезе и завари свещеника и Маршели седнали заедно на кухненската маса, в първия момент изпита неволно убождане на ревност. В крайна сметка не друг, а именно Доналд Мъри бе отнел нейната девственост навремето. Но всичко това бе в един друг живот, когато всеки от тях бе представлявал напълно различен човек.

– Здрасти, Фин – кимна преподобният, а Маршели добави припряно, сякаш искаше да му покаже, че няма основания да ревнува:

– Доналд дойде с предложение относно Фионлах и Дона.

– Фионлах ме посети тази сутрин – рече отецът. – Много е твърдоглав, на баща си се е метнал.

– И? – не успя да сдържи усмивката си Фин.

– Решихме да се преместят за постоянно при мен, заедно с бебето – намеси се Маршели, като хвърли неуверен поглед по посока на свещеника. – Сега са горе, в таванската стая. Доналд предлага двамата с него да си поделим разходите и отговорностите по отглеждането на Ейли, за да позволим на Фионлах и Дона да довършат образованието си. Дори ако това означава единият или и двамата да напуснат острова, за да постъпят в университет. Все пак всички сме наясно колко е важно да не пропиляваш шансовете си, докато си млад. После може да ти се наложи цял живот да съжаляваш.

В гласа ѝ имаше отчетлива нотка на горчивина, може би дори на обвинение.

– Звучи като добър план – каза Фин.

– Само дето не съм сигурна, че ще мога да си го позволя – сведе очи към масата Маршели. – Имам предвид следването на Фионлах плюс издръжката на бебето. Надявах се застраховката „Живот“ на Артър да ми стигне, докато завърша университета, но сега май ще трябва да отложа дипломирането и да си намеря работа.

– Това би било срамота – рече Фин.

– Не виждам друга алтернатива – повдигна рамене тя.

– Може и да се намери.

– Каква?

– Например аз и ти да си поделим твоята половина от разходите. – Той се усмихна. – Все пак падам се дядо на Ейли. Щом не сме успели да попречим на децата да повторят нашите грешки, можем поне да им помогнем да си стъпят на краката.

Доналд премести поглед от единия към другия, тълкувайки мълчаливо всичко, което бе останало неизречено.

– Е, аз да ви оставям тогава. – Той се изправи и след секунда колебание протегна ръка на Фин, за да се здрависа за сбогом. После излезе, без да продума повече.

След него кухнята остана странно тиха, почти нереална в примигващата светлина на луминесцентната лампа над главите им. Някъде от недрата на къщата долитаха басовете на музиката, която Фионлах бе пуснал в стаята си.

– Откъде ще намериш пари? – проговори накрая Маршели.

– Имам малко спестявания. А и не възнамерявам цял живот да стоя безработен.

Помежду им отново се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от съжалението. За техните провали, заедно и поотделно.

– Как минаха изпитите ти? – подхвърли Фин.

– Не питай.

– Предполагам, че не си била в най-добрата си форма.

– Хич даже.

Той си пое дълбоко дъх.

– Виж, имам новини за теб. Относно баща ти. – Сините очи се приковаха в него, изпълнени с неподправено любопитство. – Защо не излезем да подишаме чист въздух? Времето е хубаво, а и на плажа няма да има жива душа.