Човекът от остров Луис

Вечерта угасиха светлините както обикновено, но аз не можех да затворя очи, дори и да исках. Призляваше ми при мисълта какво ме очаква само след три часа. Кой дявол ме бе накарал да приема тъпото предизвикателство? Питър, сякаш напук, заспа веднага със спокойната увереност, че щом дойде време, ще го вдигна от леглото. За момент се изкуших да се измъкна без него, но страхът какво би могъл да стори, ако се събуди и види, че ме няма, ме накара да размисля.

Бях се завил чак до брадичката, но по някаква причина не можех да се стопля и целият треперех. Разбира се, мълвата за съперничеството между братята Кели и Макбрайд бе плъзнала като горски пожар. Никой не знаеше конкретния ѝ повод, но не се съмнявах, че скоро той ще стигне до ушите на всички питомци, а оттам и до тези на директора.

Бъдещето изглеждаше неясно и плашещо, забулено от мрака на непредсказуемостта. Имах чувството, че собственото ми съществуване и това на Питър бавно се изплъзва от нашия контрол. Вярно, в сиропиталището също не бяхме господари на себе си, но поне разполагахме с някаква степен на сигурност.

Времето едва се влачеше. Всеки път, щом погледнех часовника си, се оказваше, че са минали само пет минути. А после изведнъж се ускори и преди да се усетя, стана дванайсет без четвърт. Може би все пак бях задрямал. Но сега сърцето ми заблъска бясно в гърлото, сякаш искаше да изхвръкне навън. Моментът бе настъпил.

Измъкнах се изпод завивките, напълно облечен, и нахлузих обувките си. Те имаха дебели гумени подметки и се надявах, че ще ми помогнат да не се подхлъзна. Побутнах Питър по рамото. За мое раздразнение, той се събуди доста трудно, потънал в някакъв свой, незаслужено приятен сън. После споменът за това какво ще правим се върна и очите му светнаха от възбуда.

– Тръгваме ли вече? – прошепна шумно.

– Ш-шт – скръцнах му със зъби аз, долепил пръст до устните си.

Едва когато тръгнахме към вратата, си дадох сметка колко много от останалите също са будни. От всички страни се носеха тихи гласове.

– Успех, Джони!

– Дай на оня скапаняк да се разбере!

Идеше ми да отвърна: „Защо вие не му дадете да се разбере?“.

Катрин ни чакаше в подножието на стълбите за мазето. Носеше фенер и щом ни чу да приближаваме, го насочи право в лицата ни.

– Махни това нещо, ще ни ослепиш!

Вдигнах ръка да заслоня очите си. В следващия миг лъчът се отмести, а аз се спънах и едва не паднах.

– Закъсняхте – упрекна ни тя. – От това място могат направо тръпки да те побият. Постоянно сноват някакви същества, сигурно са плъхове.

Дръпнах резето и щом отворих вратата, отвън нахлу студеният нощен въздух. Миришеше на зима, а черното небе бе осеяно със звезди, като малки дупчици, разкриващи ярка светлина отвъд. Светлина, отразявана от черния заскрежен асфалт. Небеса, отразени в земята. Или ад, отразен в небесата.

Докато стигнем покрайнините на селото, чухме някъде часовник да отброява полунощ. Ударите се носеха в мразовитата нощ ясни и звучни, изпълнени със злокобно предзнаменование, като на камбана, биеща на умряло. Пътят нагоре по хълма между смълчаните къщи бе мъчен и коварен – през деня слънцето бе разтопило снега, а сега той бе замръзнал отново, образувайки хлъзгава коричка. Най-сетне, потни и запъхтени, се озовахме при Къркбрей Хаус. В училище ни бяха разправяли, че тази причудлива, подобна на кула постройка, половината от която се губеше под моста, през седемнайсети век е била таверна. В този миг бях готов да дам всичко за чаша от гъстия пенлив ейл, който са пиели в онези дни. Нещо, което да отлепи езика ми от небцето и да влее в жилите ми куража, от който така отчаяно се нуждаех.

Братята Кели ни чакаха в началото на моста, скрити в сянката на Къркбрей Хаус. Градът от другата му страна бе пуст и притихнал като гробище. Нито една кола не се мяркаше по улиците, нито една светлинка не озаряваше прозорците на проточилата се на запад Куинсфери Стрийт. Луната озаряваше покритите със сняг покриви на селцето под нас. Само черните води на реката бяха напълно потънали в мрак.

– Хайде, къде се губите?! – просъска Патрик. – Чакаме ви от цяла вечност. Умряхме от студ!

Чувах го как потропва с крака и потупва облечените си с ръкавици ръце, за да се сгрее. Съжалих, задето и аз нямам ръкавици като него.

– Е, вече сме тук и можем да започваме – отвърнах. – Аз съм първи.

Тръгнах към парапета, но той опря ръка в гърдите ми и ме спря.

– Не. Аз съм първи. Достатъчно време висях тук. Кой ще засича времето?

– Аз. – Катрин пристъпи в жълтия кръг светлина, хвърлян от уличната лампа, и разтвори длан. В нея лежеше гравиран сребърен хронометър, вързан на розова панделка.

Един от по-малките братя я хвана за китката, за да го разгледа по-добре, и промълви завистливо:

– Откъде го задигна?

– Не съм го задигнала – дръпна рязко ръка Катрин. – Татко ми го даде.

– Добре, стига разправии – рече Патрик. – Дани, дръж я под око да не лъже.

И като се улови за металните шипове, които вървяха по протежение на заобления каменен парапет, се прехвърли през него. Краката му издраскаха по леда и стъпиха върху тесния корниз от външната страна.

Бях минавал много пъти по моста, но едва сега се вглеждах по-внимателно в парапета. После узнах, че бил издигнат половин век по-рано, за да възпира самоубийците. Какво ли има в мостовете, та привлича хората да се хвърлят от тях? Във всички случаи единственото, което ме интересуваше в момента, бе да не се присъединя към черната хроника.

Мостът имаше четири арки, простиращи се от Кърк­брей Хаус от едната страна до величествената готическа църква на Светата троица от другата. Издигаше се на трийсет и два метра над нивото на реката в най-високата си част, а цялата му дължина бе около сто и петдесет.

Издаденият корниз бе точно толкова широк, колкото да стъпиш на него. Стига да не мислиш за височината и да не гледаш надолу. Проблемът бе там, където той заобикаляше издатините над трите вертикални колони. Тези места те отдалечаваха от сигурността на парапета и от възможността във всеки момент да се хванеш за някой от металните шипове.

Усетих как стомахът ми се преобръща. Това беше лудост. Какво, за бога, правех тук? Едва успявах да си поема дъх.

Виждах, че Патрик също е уплашен, но прави всичко по силите си да го прикрие.

– Добре, засичайте! – извика и всички се скупчихме около Катрин, която натисна бутона на хронометъра.

Бях удивен колко бързо се движи моят противник. Той разперваше широко ръце, оставайки винаги с лице към парапета, и пристъпваше странично с крака. На местата на издатините почти лягаше отгоре им, докато премине от другата страна. Дани остана при Къркбрей, за да наблюдава Катрин, докато Питър, аз и другият му брат, Там, вървяхме успоредно с Патрик, следейки напредъка му от безопасността на тротоара.

Можех да чуя дишането му, тежко и запъхтяно от страх и усилие. Да видя напрегнатите му, съсредоточени очи през облака пара, обвил главата му под лунната светлина. Питър се бе вкопчил в ръката ми и не откъсваше поглед от него. Макар това да беше същото момче, което го бе заплашило да го издаде заради татуировката, неговата добра душа искрено съпреживяваше. Брат му Там постоянно подвикваше насърчителни думи и когато Патрик най-сетне стигна катедралата и с разтреперани ръце се прехвърли обратно на пътя, нададе буйни възгласи на радост.

Катрин и Дани дотичаха и се присъединиха към нас.

– Е? – рече Патрик, вече целият сияещ в триумф.

– Две минути и двайсет и три секунди – съобщи Дани. – Страхотно постижение, Пади!

– Добре, сега е твой ред – обърна се той към мен.

Хвърлих крадешком поглед към Катрин, която бе присвила устни от притеснение.

– Как е ледът от другата страна? – попитах.

– Хлъзгав като стъкло – ухили се Патрик.

Чудно успокоение, няма що. Две минути и двайсет и три секунди ми се струваше непостижим резултат. А не го ли подобрях, трябваше да мина изпитанието още веднъж. Цялото поведение на противника ми излъчваше самоувереност, сякаш нито за миг не допускаше, че ще го бия. Честно казано, аз също не го допусках. Но нямаше смисъл да разсъждавам върху това, да оставя собственият ми страх да ме победи.

Покачих се върху парапета и спуснах крака от другата страна. Шиповете, за които се държах, бяха леденостудени и лепнеха по дланите ми. За моя изненада, гумените ми подметки осигуряваха отлично сцепление в замръзналия сняг. Мина ми през ума, че ако използвам техниката на Патрик, е само въпрос на шанс дали ще стигна по-бързо от него, или не. Затова се пуснах и разперих ръце, устремил взор към отсрещния край на моста. Ако успеех да ходя по права линия, като по бордюр, със сигурност щях да спечеля време. Стига, разбира се, да не падна.

Поех си дълбоко дъх, устоявайки на изкушението да погледна надолу, и извиках:

– Пускайте хронометъра!

Поех напред, без да откъсвам очи от намиращата се на повече от сто метра Къркбрей Хаус. Усещах как снегът хрущи под краката ми, а лявата ми ръка бе вдигната малко по-високо от дясната, за да не докосвам парапета. Всяка погрешна стъпка, дори някое случайно бутване в каменната стена, можеше да ме запрати надолу в бездната.

Достигнах издатината над първата колона, обърнах се и я преодолях странично, както бях видял да прави Патрик. После възвърнах равновесието си за следващата отсечка. Започна да ме изпълва странно чувство на възбуда, струваше ми се почти, че мога да затичам. Естествено, това бе абсурд, но наред с увереността нараст­ваше и темпото, с което местех краката си един пред друг. Откъм платното до ушите ми долетя гласът на Там:

– Божичко, Пади, много е бърз!

А Питър само подвикваше:

– Давай, Джони, давай!

Докато стигна Къркбрей Хаус и се прехвърля през парапета, вече знаех, че съм победил Патрик. Той също го знаеше и с нарастващо безпокойство очакваше приближаващите Дани и Катрин. Брат му бе прехапал устни, докато Катрин се разливаше в широка усмивка.

– Две минути и пет секунди – прошепна едва чуто Дани.

Мен не ме беше грижа за резултата. Бях отстоял своето и ако Патрик Кели държеше на думата си, то тайната на Питър бе в безопасност. Поне засега.

– Да кажем, че сме равни – предложих великодушно.

Патрик обаче мрачно поклати глава.

– Не. По-бавният трябва да мине отново. Такава беше уговорката.

– Вече няма значение – казах.

– За мен има – стисна упорито челюсти той и се упъти към парапета.

– Хайде, Пади, да си вървим у дома – рече Там.

– Просто пуснете шибания хронометър, става ли?

Дани ме погледна, сякаш очакваше да се намеся, но аз свих рамене. Нямаше какво повече да сторя.

– Старт! – извика Катрин и натисна бутона. Патрик тръгна, прилагайки този път моята техника, но още от самото начало личеше, че не му спори, защото обувките му явно се пързаляха повече от моите. Преди да стигне втората арка, на няколко пъти спря, като се бореше да запази равновесие. Там, Питър и аз тичахме покрай него и на всеки няколко крачки подскачахме, за да виждаме по-добре.

Забелязах, че по челото му са избили капки пот, проблясващи в сумрака, а луничките изпъкваха като тъмни точки върху пребледнялото му лице. В очите му прозираше страх, потискан от собствената му гордост и упорство. От нуждата да се докаже не само пред нас, но и пред себе си. По едно време залитна и ръката му сграбчи празния въздух. Целият изстинах от страх, че ще падне, но той в последния момент успя да се улови за парапета.

Бяхме стигнали почти до половината, когато откъм отсрещния край се разнесе гласът на Дани:

– Полиция!

Почти в същото време до ушите ни долетя звук на приближаващ автомобил. Катрин и Дани бързо се снишиха в сянката на Къркбрей Хаус, но ние останалите бяхме насред моста, без да разполагаме с каквото и да било прикритие.

– Клякай долу! – просъсках на Питър, като го дръп­нах в основата на парапета. Там също се прислони до нас. Можехме само да се надяваме, че черната патрулна кола ще подмине, без да ни забележи. За секунда изглеждаше, че лъчите на фаровете ѝ просто ще се плъзнат покрай нас, и аз усетих как ме залива вълна от облекчение. Но после изскърцаха спирачки, гумите приплъзнаха по замръзналия асфалт. – По дяволите!

– Бягайте! – извика Там.

Но нямаше нужда да ме подканва, защото аз си плюх на петите още в мига, в който колата с вой даде на заден ход. Но едва бях изминал десетина метра, преди да си дам сметка, че Питър не е до мен.

– Какво прави той? – сграбчи ме Там за лакътя.

Обърнахме се и видяхме брат ми проснат върху парапета. С лявата ръка се бе хванал за един от шиповете, а дясната му бе протегната към Патрик Кели, почти сякаш го беше бутнал. Той на свой ред размахваше ръце като вятърна мелница, в отчаян опит да възвърне равновесието си.

Но това бе изгубена кауза. Тишината на следващия момент ще остане запечатана завинаги в паметта ми. Патрик пропадна в мрака без писък, без вик, без да издаде нито звук. Просто се стопи в бездънните сенки под моста. Всяка фибра от мен искаше да повярва, че по някакъв начин ще оцелее. Но разсъдъкът ми говореше, че е невъзможно.

– Мамка му! – усетих върху лицето си дъха на Там. – Той го събори!

– Не! – знаех как изглеждаше отстрани, но знаех също, че Питър никога не би сторил нещо подобно.

Двама униформени полицаи вече бяха изскочили от патрулката и тичаха по моста към нас. Хвърлих се назад, сграбчих брат си и почти го повлякох към останалите, чакащи в южния му край. От гърлото му се носеше жално хленчене, а лицето му бе лъскаво и мокро от сълзи.

– Той извика за помощ – заекна, гълтайки въздух на пресекулки. – Опитах се да го хвана, Джони, честна дума!

– Ей, вие, стойте! – извика единият от полицаите. – Какво правите там на моста?

Това бе сигнал за всички ни да се пръснем като пилци. Не знам къде са отишли братята Кели, но аз, Питър и Катрин се впуснахме слепешката покрай Къркбрей Хаус и надолу по хълма, като се препъвахме и пързаляхме по паважа, без да смеем да погледнем назад. Мракът на нощта, подпомогнат от сенките на сградите и дърветата, бързо ни погълна и ние, без да обелим и дума помежду си, продължихме по отсрещния склон на падината по посока на Дийн.