Човекът от остров Луис

Трийсет и четвърта глава

Фин хвърли поглед през илюминатора към скалите отдолу, протегнали се като черни пръсти навътре в пролива Минч, заобиколени от ивица бяла пяна от разбиващите се вълни. Отвъд тях се простираха безкрайните мочурища, белязани и набраздени от дългите векове рязане на торф. Водите на Лох Туат отразяваха тъмните буреносни облаци над главите им, докато малкият самолет на „Бритиш Еъруейз“ храбро се бореше с вятъра, за да постигне гладко кацане върху късата писта на летището в Сторноуей.

Същият този вятър продължи да брули дрехите им и после, докато хвърляха куфарите в багажника на колата, бързайки да се скрият в купето от първите тежки капки дъжд.

Фин запали двигателя и пусна чистачките. Те бързо бяха намерили нужната им информация в Центъра по семейна история на Националния архив на Шотландия. Джон Уилям и Питър Ангъс Макбрайд, родени съответно през 1940 и 1941 година, в район Слейтфорд на Единбург. Родители – Мери Елизабет Рафърти и Джон Антъни Макбрайд. Джон Антъни загива през 1944-та, по време на службата си в Кралския военноморски флот. Мери Елизабет умира единайсет години по-късно от сърдечна недостатъчност, чиято причина не е уточнена. Маршели бе платила за преписи от всички актове за раждане и смърт и ги бе прибрала в кафяв хартиен плик. Сега той се намираше в чантата, притис­ната до гърдите ѝ.

Фин можеше само да предполага как ѝ се отразяват тези разкрития. Току-що бе научила, че макар да е родена и отрасла на остров Луис, няма и капка местна кръв в жилите си, защото майка ѝ е англичанка, а баща ѝ – шотландец от католическо семейство в Единбург, изфабрикувал цялото си минало. Навярно щеше да подложи на пре­оценка всичко, което някога е знаела и мислила за себе си.

Тя бе мълчала през целия полет, продължаваше да мълчи и сега – бледа като платно, с дълбоки сенки под очите. Изглеждаше толкова крехка и беззащитна, че всичките му инстинкти го караха да я приласкае, да я вземе в прегръдките си, но някаква невидима бариера го възпираше. Нещо се бе случило между тях в Един­бург. В един момент те сякаш се бяха преоткрили наново и всичко бе станало както преди, но в следващия усещането се бе разсеяло яко дим.

Събитията от последните дни я бяха променили. Онази Маршели, която познаваше, се губеше в кризата между миналата и настоящата си самоличност и той се боеше дали тя някога отново ще намери пътя към себе си. При това, не всичко бе приключено. Все още оставаше загадка историята, довела до убийството на Питър Макбрайд на остров Ерискей преди толкова години.

Дълго стояха така, с бръмчащ на празни обороти двигател и включени чистачки под вятъра и дъжда, преди Маршели най-сетне да се обърне към него.

– Откарай ме у дома, Фин.

Но той не помръдна, не посегна към лоста за скорос­тите. Двете му ръце бяха стиснали здраво волана, защото в главата му като гръм от ясно небе бе изникнала една мисъл. Поразително проста и ослепително очевидна.

– Предпочитам да отидем при майка ти.

– Защо? – въздъхна тя.

– Искам да прегледам вещите на баща ти.

– Какво ще търсиш?

– Ще разбера, щом го открия.

– Но какъв е смисълът, Фин?

– Смисълът е там, че някой е убил Питър Макбрайд. Другата седмица ще пристигне екип и ще започне разследване. И ако не разполагаме с оневиняващи доказателства, баща ти ще бъде главният заподозрян.

Тя повдигна морно рамене.

– Какво ме засяга това?

– Трябва да те засяга. Той продължава да е твой баща. Каквото и да си научила за него, то не променя този факт. Човекът, който те е носил на раменете си като малка, който те е целувал по челото за лека нощ. Който е бил до теб винаги, от деня на твоето раждане. Сега той се нуждае от помощта ти.

– Вече и сама не знам какво да изпитвам към него.

Фин кимна с разбиране.

– Обзалагам се, че ако можеше, щеше да ти каже всичко, Маршели. Нещата, които е таил дълбоко в себе си през всички тези години и не е споделял с никого. Мога само да предполагам колко му е било тежко. – Той прокара пръсти през гъстите си руси къдрици. – Виж, ние влизаме в старческия дом и гледаме всички онези хора, насядали наоколо. Празни очи, тъжни усмивки. И просто ги пренебрегваме като... старци. Изразходвани същества, с които няма смисъл да си губим времето. И все пак зад всяка от тези фасади се крие истината за един живот. Една история, която биха могли да ни разкажат. За болка и любов, за надежда и отчаяние. Същите неща, които вълнуват и нас. Възрастта не ги променя, не ги прави по-малко реални. Един ден ни чака същото – да седим и да гледаме как младите махват с ръка и ни подминават. Как ли ще се почувстваме тогава?

– Аз никога не съм спирала да го обичам – каза Маршели, жегната от упрека му.

– Тогава повярвай в него. Че каквото и да се е случило, каквото и да е направил, то е имало причина.

Видимостта в северозападния край на острова бе почти нулева. Дъждът, носещ се като пелена откъм океана, бе толкова ситен, че наподобяваше мъгла. Белите гребени на вълните, разбиващи се по крайбрежието, почти не се виждаха през нея и дори мощният лъч на фара в Бът едва смогваше да я пробие.

Майката на Маршели се сепна при появата им, когато претичаха през локвите от колата до кухненската врата, скрити от дъжда под сакото на Фин.

– Къде се губиш? – обърна се към дъщеря си. – Фионлах каза, че си заминала за Единбург.

– Защо питаш, щом знаеш?

– Сещаш се какво имам предвид – въздъхна раздразнено тя.

– Беше по лична работа, мамо. – По пътя към Нес двамата се бяха разбрали да не ѝ казват нищо по повод своите открития. За момента това само щеше излишно да усложни ситуацията.

– Бихме искали да хвърлим един поглед на нещата на Тормод, ако е възможно, госпожо Макдоналд – вмет­на Фин.

– Защо? – наежи се неочаквано старата дама.

– Просто искаме, и толкова – отсече Маршели и се упъти към стария кабинет на баща си.

– Все едно има някаква полза от тези боклуци – нареждаше майка ѝ, следвайки я по петите.

Маршели отвори вратата и се закова на прага. Стаята бе празна. Картините бяха махнати от стените, бюрото – разчистено. Тя отиде до него и провери чекмеджетата. Празни. После и шкафовете. Празни. Кутиите от обувки, натъпкани с всевъзможни дреболии, бяха изчезнали. Цялото място бе стерилно, дезинфекцирано, сякаш баща ѝ бе някаква зараза и всяка следа от него трябваше да се премахне.

Тя се обърна потресено към майка си.

– Какво си направила?

– Е, нали него вече го няма. – Вината подклаждаше войнствеността на старата дама. – Защо да си задръствам къщата с разни боклуци.

Но Маршели нямаше намерение да отстъпва толкова лесно.

– Ти беше омъжена за него почти петдесет години, за бога! Не си ли го обичала поне малко?

– Той не е човекът, за когото се омъжих.

– Но не по своя вина. Има деменция, мамо. Това е болест.

– Къде са вещите му в момента? – намеси се Фин.

– Канех се да ги изнеса в деня за извозване на смет­та. Сега са струпани в предното антре.

– Да не си посмяла да ги хвърляш, чуваш ли! – вдиг­на показалец пред лицето ѝ Маршели, почервеняла от негодувание. – Това са нещата на татко. Щом не ги искаш, аз ще ги отнеса у дома.

– Ами отнасяй ги тогава! Вземи си проклетите вехтории! На мен не ми трябват, изгори ги, ако щеш! – И тя демонстративно се отдалечи, подминавайки Фин.

Маршели остана да диша запъхтяно, вперила в него пламнали очи, и той си каза, че ако не друго, сцената поне бе възродила донякъде чувствата към баща ѝ.

– Ако искаш – предложи ѝ, – мога да сваля задните седалки и да натоварим всичко в колата.