Човекът от остров Луис

Четвърта глава

Гън седеше на бюрото си, присвил очи срещу компютърния екран. Съзнанието му машинално регистрира звука на сирената за мъгла, раздал се откъм пролива Минч – знак, че фериботът скоро ще пристигне.

Той делеше офиса на първия етаж на участъка с още двама колеги и през прозореца му се разкриваше гледка към благотворителния магазин на отсрещната страна на Чърч Стрийт. Християнска грижа за тялото и душата, гласеше рекламата. Ако проточеше леко врат, можеше да зърне и индийския ресторант „Бангла“, известен с разноцветните си люти сосове и неустоимия пържен ориз с чесън. Но точно сега текстът върху екрана изместваше от ума му всякакви мисли за храна.

Телата, откривани в блатата, известни още като „блатни хора“, гласеше текстът в Уикипедия, са човешки останки, запазени в торфените равнини на Северна Европа, Великобритания и Ирландия. Киселинността на водата, ниските температури и липсата на кислород се съчетават, консервирайки кожата и органите до степен, при която в определени случаи могат да се вземат дори отпечатъци от пръсти.

Той се зачуди дали сега, след като бе извадено от торфа и преместено в хладилната камера на болничната морга, тялото нямаше да започне да се разлага. Превъртя страницата по-надолу и огледа фотографията на глава на мъж, изкопан преди шейсет години от торфено мочурище в Дания. Чертите на шоколадовокафявото лице бяха удивително добре запазени. Едната буза бе леко притисната към носа от лежането, а по челюстта и горната устна ясно личеше наболата рижава брада.

– А, да, човекът от Толунд.

Той се извърна и видя приведената зад себе си висока фигура. Изпитото лице, взиращо се през рамото му в монитора, бе обрамчено от ореол тъмна, оредяваща коса.

– Според радиовъглеродния анализ, е живял около четири века преди новата ера. Идиотите, извършвали аутопсията, отрязали главата и изхвърлили останалата част от тялото му. С изключение на краката и един пръст, които още се пазят във формалин. – Той се ухили и протегна ръка. – Професор Колин Мългрю.

Гън остана удивен от силата на ръкостискането, някак несъответстваща на слабото телосложение на новодошлия. Другият сякаш долови това по примигването му и добави с едва доловим ирландски акцент:

– На патолозите им трябват здрави ръце, сержант. За да режат кости и да разфасоват скелетни структури. Ще се учудите колко сила е нужна за това. – Професорът се обърна отново към екрана. – Удивително, нали? След две хиляди и четиристотин години все още можем да установим, че е бил обесен и че последната му храна е била каша от зърна и семена.

– Да не сте участвали в изследванията?

– По дяволите, не. Било е много преди моето време. Но участвах в тези на човека от Кроган, открит в Ирландия през 2003-та. Той също беше почти толкова стар. Положително над 2000 години. Близо два метра на ръст, представяте ли си? Същински гигант за онова време. – Той се почеса по тила. – Е, как ще наречем вашия? Човекът от Луис?

Гън се отдръпна от бюрото и посочи на професора един свободен стол, но той само махна с ръка.

– Не, не, цял ден съм седял. А и полетите дотук не предлагат кой знае колко място за краката.

Гън кимна. Той самият беше по-нисък от патолога и никога не се бе сблъсквал с този проблем.

– Между другото – попита – как е умрял човекът от Кроган?

– Бил е изтезаван, а после убит. Има дълбоки порязвания под зърната на двете гърди. След изтезанията са го промушили, обезглавили, а накрая са разсекли тялото му надве. – Професорът отиде до прозореца и се загледа разсеяно през улицата. – Цялата работа е леко загадъчна, защото не си е изкарвал прехраната с труд – ноктите му бяха чудесно поддържани. Диетата му без съмнение е съдържала месо, но за последно е ял пшеничена каша с мътеница. Нед Кели, мой стар приятел от Националния музей на Ирландия, смята, че са го принесли в жертва, за да осигурят добър добив на жито и мляко за кралските земи наоколо. – Той се обърна отново към стаята. – Впрочем как готвят в онзи индийски ресторант отсреща?

Гън сви рамене.

– Не е зле.

– Чудесно. Вече не помня откога не съм хапвал свястно къри. Е, къде е нашият човек сега?

– В хладилна камера в моргата.

Професор Мългрю потри ръце.

– Да му хвърлим едно око, преди да е започнал да се разлага. А после предлагам да се отбием да обядваме. Направо умирам от глад.