Човекът от остров Луис

Сякаш вандали с криворазбрано чувство за гражданска гордост си бяха поставили за цел да обикалят из Единбург и да боядисват магазини и заведения в ярки цветове. Бар „Уиндзър“ в горния край на Лийт Уок бе станал отровнозелен, а бившите студиа на Шотландската телевизия в съседство с него – електриковосини. По улицата се редяха фасада след фасада, някои в жълти и червени краски, а по-нататък – отново в сини и зелени. Над тях горните етажи на старите каменни сгради на едни места бяха почистени, а на други – не, създавайки впечатлението на гнили зъби насред бяла усмивка.

„Уиндзър“ бе почти пълен, но Джак Уокър бе успял да запази едно сепаре в дъното. Докато се запознаваше с Маршели, я огледа любопитно, но не попита нищо. Поръча две халби бира за себе си и Фин и чаша бяло вино за дамата. Беше едър мъж, с широки рамене и разчорлена, все още гъста бяла коса. Макар и прехвърлил седемдесет, видът му бе на човек, с когото е най-добре да не се заяждаш. Имаше загоряло лице и зелени очи, чието хладно изражение се разминаваше с леката сардонична усмивка, постоянно играеща върху устните му.

– Фамилията Кели са гадни копелета, Фин – поклати сериозно глава той. – Не те съветвам да се забъркваш с тях.

– Знам, че е така, сър. И нямам намерение да се забърквам. – Още докато произнасяше думите, си даде сметка, че продължава да се обръща към бившия си началник със „сър“. Старите навици умираха трудно. – Просто искам да поговоря с някой от по-старите. Интересува ме времето около средата на миналия век, когато семейството още е живеело в Дийн.

Уокър повдигна вежда. Явно бе заинтригуван, но годините работа в полицията го бяха научили да не задава излишни въпроси.

– Единственият останал жив оттогава е Пол Кели. Той имаше и двама по-големи братя, но те бяха застреляни пред дома си преди повече от петдесет години. Убийство за отмъщение, както предположихме. Тогава се вихреха ожесточени гангстерски войни за подялба на територия. Аз току-що започвах работа в участъка и никой не си даваше особен труд да разследва разприте между бандите, така че нямаше задържани. По-късно наблюдавах с очите си как Пол Кели постепенно се издига и поема юздите в свои ръце. Построи цяла империя върху страданието на хората. – Уокър присви устни, издавайки натрупаното си безсилие и гняв. – Но така и не успяхме да го пипнем с пръст.

– Все още ли продължава да е големият бос? – попита Фин.

– Да, макар че вече позастаря. Несъмнено се мис­ли за някакъв шибан Кръстник. – Той хвърли поглед към Маршели, но без да се извини за езика си. – Тръгнал от низините, а сега живее в луксозна къща в Морнингсайд. Всичките му внуци учат в частни училища, докато честните работяги като теб и мен се чудят как да си платят сметката за отопление. Той е боклук, Фин. Пълен боклук. Не бих си губил времето с него.