Човекът от остров Луис

– Татко, трябва да махнеш тези панталони. Целите са прогизнали.

Така си е. Трябва да съм ги намокрил на кораба. Изправям се, но не успявам да сваля ципа и тя го прави вместо мен. Панталонът пада на пода и аз се измъквам от него. После ѝ позволявам да съблече пуловера ми през главата и се залавям с копчетата на ризата. Не знам защо пръстите ми са станали толкова тромави напоследък.

Наблюдавам я как отива до гардероба и вади оттам нов панталон и гладена бяла риза. Хубаво момиче е.

– Ето, татко. – Подава ми ризата. – Ще пробваш ли сам да я облечеш?

Изпитвам такава нежност към нея. Пресягам се и поглаждам лицето ѝ.

– Не знам какво щях да правя, ако не те бяха довели на същия остров, Кейт. Наистина се уплаших, че се разделяме завинаги.

Очите ѝ ме гледат толкова объркано. Нима не разбира колко много значи за мен?

– Е, сега съм тук – казва и аз се усмихвам широко.

Толкова спомени, толкова емоции.

– Помниш ли как влачехме водораслите от брега? С големите кошове, на онези малки кончета. За да торим нашите фянакан. А аз ти помагах да прекопаваш твоите.

Защо се мръщи? Дали пък не е забравила?

– Фянакан? Гарвани? – превключва на английски. – Къде се е чуло и видяло да се торят гарвани?

Глупаво момиче! Неволно се засмивам.

– Да, да, така им викаме. И какви картофи вадехме само!

Тя поклаща глава и въздъхва. Иде ми да я уловя за раменете и да я разтърся. Как може да е толкова късопаметна?

– Татко, дойдох да ти кажа, че трябва да отида до Глазгоу за няколко дни. Имам изпити. Но Фионлах ще се отбива да те наглежда. А също и Фин.

Не знам за кого говори, а и нямам нужда от посетители. Не искам тя да си тръгва. Докато закопчава ризата ми, лицето ѝ е толкова близо до моето, че се навеждам и я целувам по устните. Тя отскача сепнато назад. Надявам се да не съм я разстроил.

– Толкова съм щастлив, че те открих отново, Кейт – казвам, мъчейки се да ѝ вдъхна малко увереност. – Никога няма да забравя онези дни в Дийн. Никога. И куличките на Дани, които гледахме от покрива. – Споменът ме кара да се разсмея и аз понижавам глас, горд от онова, което сме постигнали. – Те сякаш ни напомняха за нашето място в света. Но ние не се справихме твърде зле като за две клети сирачета, нали?