Човекът от остров Луис

Руините на старата къща се намираха високо върху склона на хълма, почти изгубени сред високата, полюшваща се от вятъра трева. Покривът отдавна бе пропаднал, а вратата представляваше просто отвор между два полусъборени зида. Малките дълбоки прозорчета още се виждаха, макар и с липсващи рамки и стъкла. Комините откъм тесните стени бяха оцелели, а на върха на единия дори още се крепеше килнат, жълт керамичен капак. Основите на стопански постройки едва личаха сред бурените отстрани – кошара за овцете, плевня за съхранение на сеното. Ивицата от обработваема навремето земя се простираше надолу, стигайки до шосето. От отвъдната страна на асфалта започваше кеят и блестящите води на залива. По ясносиньото небе плаваха разпокъсани облаци, гонейки собствените си сенки по земята. В малката, брулена от вятъра градина на бялата къща в съседство растяха високи пролетни цветя, чиито пъстри жълти и червени главич­ки се привеждаха от бурните въздушни течения.

На отсрещния хълм отчетливо се открояваше гранитната църква, построена с парите от улова на местните рибари. Тя бе властвала над живота на острова повече от век и все още запазваше доминиращото си присъствие.

Фин пристъпи във вътрешността на къщата, подбирайки внимателно пътя си сред обраслите в пирен и коприва отломки. Това бе домът на семейство Джилис, за който предния ден бяха разговаряли с Мораг Макюън. Тук бе живяло момчето на име Доналд Джон, напердашено с ремък от директора на училището в Далибърг заради своето неподчинение. Сред тези стени Мери-Ан Джилис бе оплела покривката, оставила своя отпечатък върху трупа, открит на остров Луис, на четири часа път оттук. Всъщност на много повече, мина му през ума. В дните, когато трупът е бил заровен, пътищата са били по-лоши, островите не са били съединени с диги, прекосяването по вода е отнемало по-дълго. За хората, живели на Ерискей тогава, остров Луис е бил почти на другия край на света.

Вятърът донесе до слуха му звук от клаксон. Той излезе измежду руините и застана сред високата до колене, изпъстрена с жълти цветя трева. Розовият мерцедес бе паркиран в подножието на хълма, редом с неговата кола. Гюрукът бе спуснат и Мораг му махаше с ръка от купето.

Той започна да се спуска към нея, заобикаляйки мочурливите участъци на склона, където почвата жвакаше под краката му. Щом приближи, Дино изджафка приветствено от обичайното си място в скута на своята господарка.

– Какво правиш там горе, миличък? – поинтересува се тя.

– Вчера ми казахте, че това е домът на семейство Джилис.

– Точно така.

– И че с тях е живял Доналд Джон, вашият съученик.

– Правилно. Със стария Доналд Шеймъс и сестра му, Мери-Ан.

Фин кимна замислено.

– Само тримата ли са били?

– Не, Доналд Джон имаше и брат. – Мораг заслони с шепа лице от вятъра, мъчейки се да запали нова цигара. – Само един момент, да се сетя как му беше името... – Огънчето най-сетне хвана и тя изпусна дълга струя дим, който в същия миг бе отвян от устните ѝ. – Да, Питър, точно така. Доналд Питър. – Тя се засмя. Всички тук имат по две имена и първото е Доналд. Хората се различават по второто. Бедният Питър. Хубаво момче беше, но не съвсем с всичкия си, ако разбираш какво имам предвид.

И Фин разбра, че най-сетне е открил своите отговори. Откъде идва бащата на Маршели и чие е тялото, изкопано от мочурището край Сиадер.