Човекът от остров Луис

Те лежаха редом в мрака на хотелската стая. Минутите се точеха, а единственият звук, съпровождащ собственото им дишане, бе шумът на реката отдолу. Същите води, които течаха и под моста при Дийн. След срещата в бара се бяха разходили дотам и застанали по средата му, над трийсетметровата пропаст, загледани в сградата на сиропиталището, където бяха живели бащата и чичото на Маршели. На това място някога се бе случило нещо и едно момче бе загинало.

– Стори ми се странно да те наблюдавам тази вечер – каза сега Маршели в тъмното, прекъсвайки хода на мислите му. – С бившия ти шеф.

– Защо? – извърна глава върху възглавницата Фин.

– Защото приличаше на друг човек. Не на онзи Фин Маклауд, с когото съм ходила на училище и с когото се любехме на плажа. Нито дори на онзи, който се отнесе с мен като с парцал в Глазгоу.

Той затвори очи и си припомни краткия им съвместен престой като студенти в Глазгоу. Когато деляха една стая и той, неспособен да се справи със собствената си болка, я бе прехвърлил върху нея. Колко често се случва да нараняваме тъкмо хората, на които най-много държим.

– Сякаш гледах някакъв непознат от друг живот. – Маршели докосна лицето му с ръка и той едва не се отдръпна сепнато. – Животът, в който си бил далеч от мен, женен за друга, отглеждал си дете, бил си полицай... Дори не съм сигурна, че те познавам. Вече не.

И кратките мигове на страст, споделени същия следобед, тънките като паяжина лъчи слънчева светлина, озарили ги по време на трескавото им правене на любов, изведнъж му се сториха безкрайно далечни.