Човекът от остров Луис

Фин забеляза отдалеч колата на Доналд, паркирана там, където обикновено той паркираше своята – на завоя пред запуснатия двор с палатката в него. Ниски сиви облаци се стелеха над хълма, натежали от дъжд, но все още удържащи го в недрата си, сякаш си даваха сметка, че земята бездруго е напоена до пресищане. Той стигна портата и се озърна наоколо. От свещеника нямаше и следа. Но поне палатката му бе тук, раздърпана и килната на една страна, но още удържана от въжетата. Той я доближи през хлъзгавата, разкаляна трева и едва когато отметна платнището, видя, че вътре има някой. Пропълзя през входа и завари разчорления Доналд Мъри, седнал с кръстосани крака върху спалния му чувал. Папката документи от инцидента с Роби лежеше разтворена на коленете му.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Доналд се сепна, видимо притеснен.

– Съжалявам, Фин. Нямах намерение да се ровя из нещата ти, честна дума. Дойдох да те търся, а палатката беше отворена и вятърът разнасяше листата по целия двор. Просто ги събрах и без да искам, видях за какво се отнасят. – Той направи пауза. – Виж... не знаех нищо за това.

– Вече е минало. – Фин взе папката и неспособен да погледне приятеля си в очите, я захвърли в дъното на палатката. После се измъкна заднишком навън и застана с лице срещу вятъра, загледан надолу по склона към скалите и плажа под тях. Талазите от облаци сякаш го притискаха към земята, а в лицето му пръскаха първите хладни капки дъжд. Доналд също излезе и застана до него. Мина дълго време, преди някой от двамата да проговори.

– Губил ли си някога дете, Доналд?

– Не, не съм.

– Чувството е, сякаш някой изтръгва вътрешностите ти. Животът ти отведнъж губи смисъл. Иска ти се само да се свиеш на кълбо и да умреш. – Той се обърна рязко към свещеника. – И си задръж приказките за Бог и някаква висша цел. Достатъчно съм му набрал и без тях.

– Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Фин сви рамене, пъхна ръце в джобовете на мушамата си и закрачи към брега. Другият побърза да го настигне.

– Той беше само на осем години, Доналд. Мона и аз нямахме особено сполучлив брак, но бяхме създали Роби и това някак придаваше смисъл на всичко. – Под тях вече се виждаха големите, бавно движещи се талази, които прииждаха откъм пролива Минч, за да се разбият с неистова ярост в скалите, запращайки пръски и пяна на десетина метра във въздуха. – Един ден тя излязла с него. Отишли на пазар и тя държала покупките с едната си ръка, а с другата водела Роби. Натиснали копчето на пешеходната пътека и щом светнало зелено, тръгнали да пресичат. И тогава изневиделица връхлетяла онази кола. Бум! Тя полетяла във въздуха, той – под колелата. Тя оцеляла, а той умрял. – Фин стис­на за миг клепачи. – И ние също умряхме. По-точно, нашият брак. Роби беше единствената причина да стоим заедно. Без него връзката ни просто се разпадна.

Вече бяха стигнали почти до ръба на скалите. Тук ерозията бе направила почвата нестабилна и беше опасно да се върви по-нататък. Фин приклекна, откъсна бялото пухче от върха на стрък див памук и започна леко да го върти между пръстите си. Доналд също клек­на до него. Отдолу океанът бучеше и беснееше, плюейки солени пръски в лицата им, сякаш се надяваше да ги събори и завлече в своите дълбини.

– Какво стана с шофьора?

– Нищо. Избяга и не го хванаха.

– Смяташ ли, че някога ще го заловят?

Фин обърна глава и го погледна.

– Не мисля, че ще има начин да продължа с живота си, докато това не стане.

– И ако го намерят?

– Ще го убия. – Фин смачка топченцето памук и го метна на вятъра.

– Не, няма.

– Повярвай ми, Доналд. Ако ми падне възможност, тъкмо това ще направя.

Но отецът поклати глава.

– Не би го сторил. Ти не знаеш нищо за него. Кой е, защо не е спрял в онзи ден, в какъв ад се пържи оттогава.

– Кажи го на някой, който дава пет пари. – Фин се изправи. – Нали видях и теб снощи, когато смяташе, че губиш дъщеря си. А тя просто искаше да хване ферибота. Представи си как би се почувствал, ако някой ѝ посегне, ако я нарани или убие. Тогава няма да ти бъде до обръщане на другата буза. Ще стане око за око, независимо какви ги е плещил Ганди.

– Не. – Доналд също стана на крака. – Предполагам, че бих изпитал много неща. Ярост, болка, жажда за мъст. Но не на мен принадлежи отмъщението. „Аз ще сторя въздаяние“, казал е Господ. Ще трябва да повярвам, че някога някъде справедливостта ще възтържествува. Пък ако ще да е и в следващия живот.

Фин го изгледа продължително, изгубен сред въртопа от мисли, които го терзаеха. Накрая каза:

– Понякога ми се ще да имах твоята вяра.

– Значи може би все още има надежда за спасение на душата ти – усмихна се Доналд.

– На моята? Никакъв шанс! – Фин се обърна и закрачи бързо покрай скалите, твърде близо до ръба за вкуса на преподобния, който го следваше по петите. – Ела. Знам една пряка пътека надолу.

След петдесетина метра достигнаха стръмен пролом. Той водеше до уединен чакълест плаж, почти недостъпен от другаде и заслонен от самото море, което напразно изливаше яростта си в каменистите плитчини от двете му страни. В естествените езерца се бе събрала кристалночиста вода, а пръските от прибоя прелитаха високо над главите им. Дори вятърът едва успяваше да си пробие път дотук.

– Това беше моето тайно местенце като дете – усмихна се тъжно Фин. – Посещавах го, когато не ми се говореше с никого и исках да остана сам. Спрях, след като родителите ми загинаха и отидох да живея при леля си. Но сега, откакто се върнах, вече на няколко пъти идвам тук. Може би се надявам наново да открия себе си от онези невинни години. Но намирам само камъни, раци и далечно ехо от миналото. – Той махна с ръка и опря крак върху една скална издатина. – Е, за какво дойде да ме търсиш?

– Сутринта се замислих за Тормод и неговата открадната самоличност. – Доналд се засмя. – Е, след като изгълтах половин литър вода и два-три аспирина. Отдавна не бях пил толкова уиски.

– Катриона ще ти забрани да ме каниш у вас.

– Вече го направи.

Сега беше ред на Фин да се засмее. Беше хубаво да се шегуват отново, точно както на младини.

– И какво ти хрумна по повод на Тормод?

– Преди два месеца в „Сторноуей Газет“ имаше статия за един център по родословие в южния край на остров Харис. Нарича се „Шелъм“. Всичко тръгнало от хобито на един човек, което прераснало в същинска страст. Сега там се намира вероятно най-пълната картотека на Външните Хебриди. По-добра от всякакви църковни или държавни регистри. Той е проследил десетки хиляди семейни връзки, като се започне от островите и се стигне чак до Северна Америка и Австралия. Ако някъде може да се открие родословието на семейство Макдоналд с всичките му разклонения, ще е само там. – Доналд повдигна вежди. – Е, какво ще кажеш?

Фин кимна замислено.

– Вероятно си струва да опитам.