Човекът от остров Луис

Трийсета глава

В Единбург времето бе по-меко. Откъм хълмовете Пентланд на югозапад полъхваше топъл ветрец, а слънцето ту се скриваше зад купестите облаци, ту се показваше отново, хвърляйки петна от цвят и светлина над градската сивота от пясъчник и гранит.

Бяха взели със себе си багаж за преспиване в случай, че се наложи да останат, макар Фин да не вярваше, че ще открият нещо повече от местата, за които бащата на Маршели бе споменал. А в този случай обиколката щеше да им отнеме едва около час. Взеха такси от летището и щом наближиха кръстовището на Хеймаркет, водачът включи ляв мигач, за да завие по Магдала Кресънт, но Фин го спря.

– Продължете направо.

– Оттук е по-пряко.

– Няма значение. Карайте през Палмерстън Плейс.

– Както кажете – сви рамене шофьорът. – Вие плащате.

Фин усети въпросителния поглед на Маршели и без да се обръща към нея, каза:

– Когато Падриг Макбийн ме откара на Скер със старата си лодка, ми разправи историята за това как изгубил чисто новия траулер на баща си в пролива Минч. При това сам едва не се простил с живота. Сега нищо не бележи мястото на потъването, но всеки път щом мине оттам, той изпитва особено чувство.

– На Магдала Кресънт ли е бил прегазен синът ти? – попита тихо тя.

– На една пресечка недалеч оттам.

– Искаш ли да поговорим за това?

Той продължи да се взира над рамото на шофьора към колоните от автомобили, простиращи се напред до Уест Мейтланд Стрийт.

– Не, не мисля – каза накрая.

Таксито мина през Палмерстън Плейс, покрай опушените жилищни сгради с еркерни прозорци, покрития с ранна пролетна зеленина парк, готическата величавост на епископалната катедрала „Сейнт Мери“ и продължи надолу до ъгъла с църквата от розов пясъчник, преустроена в младежко общежитие с яркочервени врати. Оттам сви нагоре по хълма по Белфорд Роуд, за да ги остави пред хотел от веригата „Тревълодж“. Срещу него имаше каменен портал със синьо-бяло знаме, развяващо се на вятъра.

– Галерия „Дийн“ – прочете учудено Маршели, щом слязоха от таксито. – Значи Дийн е художествена галерия?

– Сега да.

Фин плати на шофьора, улови я под ръка и двамата претичаха през потока от коли. Отвъд портата от ковано желязо започваше павирана алея, оградена с жив плет и каменна стена. Тя ги отведе към парк, засенчен от високи кестени, където на безупречно подстриганата морава стояха бронзови статуи на пиедестали.

– Навремето в Шотландия е съществувало нещо, наречено Закон за бедните. Един вид социална осигуровка за най-неплатежоспособните, финансирана основно от църквата, но в някои случаи и от частни благотворителни организации. Една от тези организации е Обществото за разпространение на християнското знание, основало единбургското сиропиталище в началото на осемнайсети век.

– Това ли откри снощи в интернет?

– Да – отвърна той, докато подминаваха зеленясала скулптура на Мадоната с младенеца, наречена „Елзаската дева“. – А през 1833-та сиропиталището се преместило в нова сграда тук, в имението Дийн.

Край тях бързешком премина жена на неопределена възраст, с късо подстригана сребриста коса и тъмносиня пола. От нея лъхна цветен аромат, който неволно напомни на Фин за майката на Маршели.

След като изкачиха хълма, зданието се издигна пред тях в цялото великолепие на своите портици, арки, четириъгълни кули и каменни балюстради. Те спряха, за да възприемат гледката, разкрила се внезапно измежду храстите и дърветата като поглед назад в историята – както национална, така и лична. В нея имаше странно, съдбовно усещане, сякаш се бе затворил някакъв кръг, започнал с отпътуването на бащата на Маршели и приключил сега, с нейното пристигане.

– Значи това е било сиропиталище? – промълви с благоговение тя.

– Очевидно.

– Боже мой, Фин, сградата е прекрасна, но не е място за отглеждане на осиротели деца.

Мина му през ум, че къщата на леля му също не е била такова място, но си премълча и каза:

– В статията пишеше, че отначало ги хранели с овесена каша и зеле, а момичетата трябвало да шият дрехи за всички деца. Предполагам, че през петдесетте години нещата са били значително променени, но все пак ми е трудно да си представя баща ти тук.

– Сигурен ли си, че няма някаква грешка? – обърна се Маршели към него.

Той я отведе малко по-нататък по билото на хълма и ѝ посочи надолу към долината, където се издигаха кулите близнаци на друго внушително здание.

– Това е частният колеж „Стюартс Мервил“. През онези години се е наричал „Даниъл Стюарт“.

– Куличките на Дани.

– Именно – кимна Фин. – Горчивата ирония не е убягнала на баща ти. Най-бедните и онеправдани деца от неговото поколение са живеели на един хвърлей разстояние от най-привилегированите. Как го беше казал той? Че те винаги ще им напомнят за тяхното място в света?

– Да – рече Маршели. – И това място е било на самото дъно. Хайде, да влезем вътре.

Те отидоха по алеята до главния вход, където широко стълбище водеше до триъгълен портик, поддържан от масивни колони. Други каменни стълби от лявата страна излизаха на тревна площ, която навремето навярно бе представлявала градина. Прекосиха застлания с плочки вестибюл, след който имаше просторен коридор, минаващ по цялата дължина на сградата. От него се разкриваше поредица великолепни помещения, заети от галерии с картини и скулптури, магазин и кафене. От стълбищата в края на двете крила нахлуваха каскади от светлина.

Изражението на Маршели бе болезнено, сякаш чуваше далечното ехо от гласовете на децата, живели тук, и то я караше да преосмисля всичко за самата себе си – коя е тя, откъде идва, през какви ужасни изпитания е преминал баща ѝ като момче. Той никога не бе споделил за тях, ревниво бе пазил своята самотна тайна.

Един униформен пазач ги доближи и попита дали може да помогне с нещо.

– Това място е било сиропиталище, нали? – попита го Фин.

– Да. Трудно е да се повярва. – Мъжът кимна към единия край на коридора. – Момчетата са били в онова крило, момичетата в другото. А в изложбената зала ето там, отляво, се е помещавал кабинетът на директора.

– Искам да си вървим – рече внезапно Маршели и Фин забеляза проблясващите в очите ѝ сълзи.

Улови я под ръка и я поведе към изхода, оставяйки озадачения пазач да се чуди какво толкова е казал. Тя постоя на стъпалата близо минута, дишайки дълбоко, преди да попита:

– Дали не можем да разберем нещо повече от архивите им? Кой е бил баща ми, откъде е семейството му?

– Съмнявам се – поклати глава Фин. – Снощи проверих. Архивите са засекретени за срок от сто години. За защита на някогашните питомци на дома, като само те имат право на достъп. Но предполагам, че полицията може да издейства заповед от съда. Все пак става дума за разследване на убийство.

Тя извърна лице към него и избърса с длан влажните си бузи. Очите ѝ бяха пълни с все същия въпрос, на който той не бе успял да отговори предната вечер. Дали баща ѝ е убил своя брат? Надали някога щяха да узнаят. Освен ако по чудо не попаднеха на момичето, наречено Кейт, което бе живяло в дома на семейство О’Хенли.

Упътиха се мълчаливо по павираната алея към Белфорд Роуд, покрай високата каменна стена, отвъд която гробището на Дийн тънеше в своето сенчесто спокойствие. Тъкмо стигнаха портата, когато телефонът на Фин изписука с известие за получен имейл. Той плъзна показалец по менюто и отвори съобщението. Прочете го, смръщил съсредоточено чело, а сетне се залови да пише отговор.

– Нещо важно ли е? – попита изгубилата търпение Маршели.

Той се обърна едва след като натисна бутона за изпращане.

– Докато ровех из справките за сиропиталището снощи, попаднах на форум, в който бивши възпитаници си разменят спомени и снимки. Предполагам, изпитват някаква връзка помежду си, дори да не са били там по едно и също време.

– Нещо като семейство.

– Да. Нещо като семейството, което никога не са имали. Както човек се чувства по-близък с братовчед, когото никога не е виждал, отколкото с пълен непознат. – Фин пъхна ръце дълбоко в джобовете си. – По всичко личи, че голяма част от тях са емигрирали. Австралия е била сред най-популярните дестинации.

– Колкото се може по-далеч от Дийн.

– Да, един вид ново начало. Изтриване на миналото, започване на чисто на другия край на света. – Всяка изговорена дума отекваше дълбоко в собствената му душа. В крайна сметка не търсеше ли и той тъкмо това? Маршели долови настроението му и го докосна разбиращо по рамото. – Както и да е, един от тях все още живее тук, в Единбург. Казва се Томи Джак е бил в сиропиталището приблизително по същото време като баща ти. Беше си оставил електронната поща във форума и аз му писах просто ей така, без да се надявам на особен резултат.

– А той ти е отговорил?

– Да.

– И?

– Праща домашния си адрес и казва, че ще се радва да поговорим днес вечерта.