Човекът от остров Луис

Не знам колко време е минало. Нима съм заспал? Светлината под вратата е изчезнала. Ослушвам се напрегнато, но не чувам нищо. Вземам чантата от леглото и полека натискам бравата. Проклятие! Трябваше първо да се изпикая. Но нищо, вече е твърде късно. Няма нито минута за губене.

Стаята на стария Екън е до моята. По-рано го зърнах в столовата и веднага го познах. Навремето той водеше келтските псалмопения в църквата. Харесвах тяхното звучене – толкова различно от католическите хорове на детството ми. Първобитно, като племенен напев. Отварям вратата, вмъквам се вътре и веднага го чувам как хърка. Светвам лампата. Върху нощното му шкафче има кафяв сак, а той се е свил под одеялото и спи като младенец.

Искам да го повикам по име, но то ми убягва. Как се казваше, дявол го взел? Но пък иначе пееше хубаво. Силен глас, ясен и пълен с вяра. Разтърсвам го за рамото. Той се обръща и аз дръпвам завивката. Поне е напълно облечен, това е добре. Вероятно просто се е уморил да чака.

– Екън! – чувам се да казвам. Да, точно това беше името. – Хайде, човече, да вървим.

– Какво става? – пита объркано той.

– Нали ще бягаме.

– Така ли?

– Разбира се. Снощи говорихме. Виж, даже си облечен.

Екън сяда и се оглежда.

– Вярно. – Спуска крака на пода, а обувките му оставят мръсни следи по чаршафа. – И къде отиваме?

– По-надалеч от Дийн.

– Какво е това Дийн?

– Ш-шт. Тихо, господин Андерсън може да ни чуе. – Улавям го под ръка и го повеждам към тъмния коридор.

– Чакай, да си взема чантата. – Той грабва сака от нощното шкафче и двамата излизаме навън. В дъното на коридора се вижда смътна светлина от кухнята и движещи се силуети. Чудя се дали някой не ни е издал. Ако е така, значи сме в капан. Усещам как Екън се държи за полите на палтото ми, докато пристъпваме предпазливо напред, стараейки се да не вдигаме шум. Вече се чуват и гласове. Мъжки гласове. Влизам рязко, за да ги изненадам. Някой ми беше казал това. Ако врагът е по-многоброен, най-доброто оръжие е изненадата.

Но те са само двама. Същите като нас, с шапки и палта, поставили багажа си върху кухненския плот. Единият ми се струва познат. Много е развълнуван и ми хвърля гневен поглед.

– Закъсня!

Откъде знае, че съм закъснял?

– Нали каза, веднага щом угасят лампите. Чакаме те от цяла вечност.

– Ние ще бягаме – обяснявам му.

– Да, знам – озъбва се той. – Но ти закъсня.

Другият само кима и мълчи, пулейки се като заек. Нямам ни най-малка представа кой е.

Екън ме побутва отзад. Какво иска пък той?

– Хайде, давай – казва.

– Кой, аз?

– Да, ти – изръмжава другият. – Идеята беше твоя, ти ще го направиш.

Мълчаливият кима ли, кима.

Озъртам се наоколо, чудейки се какво правим тук. После виждам прозореца и се сещам. Бягство! Прозорецът излиза отзад. Прескачаме стената и прекосяваме мочурището. Никога няма да ни хванат. Ще тичаме като вятъра, през асфалта и към дърветата.

– Добре, помогнете ми – казвам и придърпвам един стол към мивката. – Някой ще трябва да ми подаде куфара, щом изляза. Пръстенът на майка ми е вътре. Тя ми го е дала, за да ме пази.

Екън и кимащият ме придържат, докато се покатервам върху стола и стъпвам в мивката. Вече мога да достигна резето на прозореца. Но то, проклетото, не ще дори да помръдне. Натискам с всичка сила, докато пръстите ми побеляват.

Изведнъж коридорът зад нас светва. Чувам стъпки и гласове и в гърдите ми се надига паника. Някой все пак ни е изпортил. Мамка му!

Зад прозореца има само чернота и стичащи се капки дъжд. Трябва на всяка цена да изляза. Отвън ме чака свободата. Започвам да блъскам с юмруци, усещайки как стъклото се огъва от ударите ми.

– Спрете го! – вика някой. – Спрете го, за бога!

Най-сетне стъклото се чупи. Пръска се на парчета. Усещам болка, виждам кръвта, стичаща се по ръцете ми. Вятърът и дъждът ме блъсват в лицето и едва не ме събарят.

Някъде пищи жена.

Но аз виждам единствено кръвта. Тя пропива пясъка. Фосфоресциращата пяна на вълните се обагря в розово под лунната светлина.