Човекът от остров Луис

Беше краят на октомври, когато пристигнахме в Дийн – Питър и аз. Изглеждаше невероятно, че са построили такова място за деца като нас. Дълго здание, кацнало върху билото на хълма, на два етажа, с централна част и две крила, завършващи с четириъгълни кули. Човек почти очакваше да види в тях камбани, но такива нямаше – само кухи каменни празнини. Над главния вход имаше триъгълен фронтон, поддържан от четири гигантски колони. А над него – огромен часовник със златни стрелки. Стрелки, които сякаш изобщо не се движеха, отброявайки времето ни там. А може би е било просто от възрастта. Докато си млад, минутите и часовете понякога се точат до безкрайност. Щом остарееш, вече са се насъбрали толкова много, че дори не забелязваш как отлитат. Потегляме от раждането си бавно, а след това се носим все по-стремглаво към смъртта.

В онзи ден пристигнахме с голяма черна кола. Нямам представа чия е била. Беше студено и от небето ръмеше ситна суграшица. Поглеждайки назад, от стъпалата можех да видя покривите на работническите квартали в ниското, сиви и пресечени от павирани улици. А отвъд тях се издигаше силуетът на града. Намирахме се само на хвърлей място от него, но бяхме заобиколени от зеленина – ливади, дървета, зеленчукова градина. Както скоро щях да узная, в тихите и ясни нощи дори се чуваше шумът от трафика и се виждаха светлините от автомобилните фарове.

Това бе последният ми поглед към свободния свят, защото, прекрачвайки прага, ние оставихме всяка човечност и утеха зад гърба си и се озовахме в мрачно място, където властваше най-тъмната страна на човешката натура.

Тази тъмна страна бе въплътена в директора. Казваше се господин Андерсън и по-брутален и жесток човек надали някога се бе раждал под слънцето. Често съм се питал как е възможно да намираш удовлетворение в тормозенето на беззащитни деца. Възпитание, го наричаше той. Щеше ми се един ден, щом порасна, да се срещна с него като с равен, да видя тогава що за мъж е.

В чекмеджето в кабинета си държеше кожен ремък с раздвоен край. Около половин метър дълъг и близо сантиметър дебел. Решеше ли да накаже някое дете, го отвеждаше по коридора до подножието на стълбището за спалните помещения. Караше го да застане на първото стъпало и да се наведе така, че ръцете му да опрат върху третото. После започваше да го шиба по задника, докато краката му не се подгънат.

В паметта ми господин Андерсън е останал като огромен мъж. За всички нас той бе гигант, макар всъщност да не беше много по-висок от икономката. С рядка пепелявосива косица, зализана назад върху тесния череп, като нарисувана отгоре му. Късо подстригани прошарени мустаци красяха горната му устна. Носеше тъмни костюми, с панталони, набръчкани над черните скърцащи обувки, които винаги известяваха приближаването му отдалеч, подобно на тиктакащия крокодил от приказката за Питър Пан. Около него вечно се носеше застоял мирис на тютюн за лула, а в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка, ставаща все по-бяла и гъста с всяка изречена дума, колчем заговореше.

Никога не се обръщаше към нас по име. Бяхме просто „ей, момче“ или „ей, момиче“. Също постоянно използваше думи, които не разбирахме, като например „ядива“ вместо „продукти“.

За първи път го видях в кабинета, където влязохме заедно с хората, довели ни в сиропиталището. Той бе самата сладост и учтивост, докато ги уверяваше колко добре ще се чувстваме под неговите грижи. Щом обаче вратата се затвори подир тях, бързо установихме какво представляват тези грижи. Като за начало ни дръпна кратка лекция. Стояхме разтреперани върху линолеума пред голямото полирано бюро, а той седеше от другата му страна, със скръстени на гърдите ръце, в светлината на двата правоъгълни прозореца, издигащи се зад гърба му чак до тавана.

– Най-напред главните неща. Ще се обръщате към мен само със „сър“. Ясно?

– Да, сър – отвърнах.

Питър мълчеше и аз го сръчках с лакът.

– Какво? – намуси се той.

– Да, сър – подсказах му, кимвайки към господин Андерсън.

Минаха секунда-две, докато схване, сетне се усмихна.

– Да, сър.

Директорът му хвърли дълъг, студен поглед.

– Тук нямаме време да се занимаваме с паписти. Римокатолическата църква не е добре дошла. Няма да участвате заедно с останалите в пеенето на химни и четенето на Библията, а ще стоите в спалното помещение, докато молитвата не приключи. И не се настанявайте прекалено удобно, защото, ако имаме късмет, няма да останете дълго при нас. – Тук господин Андерсън се наведе напред, опрял върху бюрото свитите си юмруци, чиито кокалчета белееха в сумрака. – Но докато сте тук, помнете, че има само едно правило. – Той направи пауза за по-голям ефект и произнесе, натъртвайки върху всяка дума. – Правете. Каквото. Ви. Се. Казва. – Сетне изправи отново гръб. – Нарушите ли това правило, ще си носите последствията. Ясен ли съм?

Питър ме изгледа за потвърждение и аз едва доловимо кимнах.

– Да, сър – изрекохме в един глас.

Между нас съществуваше почти телепатична връзка. Стига аз да мислех и за двамата.

После ни пратиха в стаята на икономката. Тя бе неомъжена жена, на средна възраст и основното, което помня от нея, са намусената уста и мътните, потънали в тъмни сенки очи. Никога не се знаеше какво точно мисли и настроението ѝ се определяше по краищата на устните. Дори когато се усмихваше обаче, което бе рядко, те пак висяха надолу.

Чакахме цяла вечност, докато тя изготви досие за всеки от нас. После ни каза да се съблечем. Питър го стори без особени притеснения, но аз се боях да не получа ерекция. Не че в икономката имаше и капка сексуална привлекателност, но проклетото нещо винаги можеше да реши да щръкне от само себе си.

Тя ни огледа внимателно, предполагам, за отличителни белези, сетне прерови главите ни за гниди. Явно не откри такива, но каза, че косите ни са твърде дълги и трябва да се острижат.

После дойте ред на зъбите. Тя отвори устите ни и с късите си набити пръсти, носещи горчив вкус на дезинфектант, опипа вътрешността им. Сякаш бяхме животни, изкарани за продан на пазара.

Ясно си спомням разходката по коридора до банята. Чисто голи, притиснали свитите на топка дрехи пред себе си и подбутвани отзад да бързаме. Не знам къде са били другите деца по това време, вероятно на занятия, но съм доволен, че никой не ни видя, защото беше унизително.

Влязохме в голяма поцинкована вана, с няколко пръста топловата вода на дъното. Под бдителния взор на икономката трябваше да направим пяна с груби калъпи карболов сапун и старателно да се изтъркаме един друг. Това бе първият и последен път в Дийн, когато съм делил ваната само с още един човек. При ежеседмичното къпане обикновено влизахме по четирима наведнъж, все в същите петнайсетина сантиметра вода. Тъй че това си беше истински лукс.

Спалнята на момчетата заемаше първия етаж на източното крило. Дълго помещение, с наредени покрай стените легла. Високи сводести прозорци в двата края и по-малки, правоъгълни прозорци, опасващи външната стена. По-късно, през пролетта, през тях щеше да прониква слънце и топлина. Но днес обстановката бе унила и потискаща. Питър и аз получихме две съседни легла в дъното. Докато отивахме до тях, забелязах, че всички останали са акуратно оправени, с изпънати завивки, а под всяко има малка брезентова торба. Върху куфара ни, стоящ самотно на пода, също имаше две празни такива торби. Институцията не предлагаше гардероби, чекмеджета или нощни шкафчета. Всъщност, както скоро установихме, питомците изобщо не се насърчаваха да трупат лични вещи. Нито да поддържат връзки с миналото си.

– Можете да прехвърлите съдържанието на куфара си в предоставените ви торби – рече появилият се след нас господин Андерсън. – Те трябва да се намират по всяко време под долния край на леглата ви. Ясно?

– Да, сър.

Всичко в куфара ни се оказа систематично сгънато от някого. Аз отделих своите дрехи от тези на Питър и напълних двете торби. През това време той седеше на ръба на леглото и прелистваше единственото нещо, останало като спомен от баща ни – колекция, започната от него още преди кампанията срещу цигарените реклами. Нещо подобно на филателен албум, но върху страниците, вместо пощенски марки, бяха залепени картончета от десетки различни марки цигари. Някои носеха екзотични имена като „Джойстик“, „Пасинг Клауд“ или „Джулепс“. Ярки цветни картинки, глави на млади мъже и жени, смучещи в екстаз тютюневите тръбички, които един ден щяха да ги убият.

Питър никога не се уморяваше да ги разглежда. Предполагам, че албумът бе по-скоро мой, отколкото негов, но нямах нищо против да му го отстъпя, виждайки, че шарените картончета му дават някаква директна връзка с нашия баща.

Аз самият изпитвах далеч по-силна връзка с майка ни. Пръстенът, получен от нея, бе като символичен талисман, бдящ над моя живот. Дори Питър не знаеше, че го притежавам. Той не умееше да си държи устата затворена и спокойно можеше да избъбри тайната ми пред някого. Затова го държах скрит в чифт свити на топка чорапи. Подозирах, че тъкмо предмет като него е много вероятно да бъде конфискуван или откраднат.