Човекът от остров Луис

Струва ми се, че пътуваме безкрайно дълго време. Май дори съм задрямал за малко. Поглеждам през прозореца на колата и пейзажът изобщо не ми е познат. Не знам дали тревата пробива между камъните, или камъните лежат сред тревата. Но се вижда единствено това – голи хълмове с камъни и трева.

О, ето че сега в далечината се появява и плаж. Направо да не повярваш, че плажът може да е толкова голям, или океанът толкова син. Помня, че и друг път съм виждал подобен на него – много по-голям от Плажа на Чарли. Но тогава бях дотолкова изпълнен с мъка и вина, че дори не му обърнах внимание. Карах стария бус на Доналд Шеймъс, а Питър беше отзад, още увит в покривката от леглото, с която го бях отнесъл до лодката.

Мери-Ан и Доналд спяха като заклани. Изглежда, нищо не можеше да ги събуди, щом главите им веднъж допрат възглавницата. И толкова по-добре, защото аз бях в паника онази нощ и не спирах да плача. Предполагам, че съм изцапал навсякъде с кръв, но това беше последната ми грижа.

Докато стигнем Лудах, вече се бях поовладял. Трябваше да го направя, заради Кейт. Помня как на тръгване погледнах в страничното огледало и я видях да стои сама в тъмнината на кея и да се взира подире ми. Още тогава знаех, че никога повече няма да се срещнем. Но нейният свети Кристофър висеше на шията ми, тъй че тя винаги щеше да е с мен. По един или друг начин.

Имах късмет с отливите и успях да прекося бродовете, без да се налага да чакам. Трябваше да навъртя колкото се може повече километри, преди да пукне зората. Доналд Шеймъс бързо щеше да открие, че Питър и аз сме изчезнали, заедно с неговата пушка, неговите пари и неговия бус. По всяка вероятност веднага щеше да отиде в полицията. Дотогава аз вече трябваше да съм достатъчно далеч.

Рано на следващата сутрин бях в Бърнърей и чаках първия ферибот. Слънцето тепърва изгряваше над залива на остров Харис. Наоколо имаше и други коли и никой не ми обръщаше внимание, но нервите ми бяха изпънати до скъсване. Тук щях да съм най-уязвим, както и на слизане от ферибота, в Ливърбърг. Опитвах се да се поставя на мястото на полицаите. Бях откраднал пушка, пари и бус. Те не знаеха за смъртта на Питър, разбира се, така че щяха да предположат, че сме избягали заедно. Накъде можехме да се упътим? Положително щяха да решат, че обратно към Шотландия, а в този случай трябваше да отидем до Лохмади и да хванем ферибота за Скай. Защо ни е да ходим на север, към островите Луис и Харис? Такива бяха разсъжденията ми, макар тогава и сам да не си вярвах особено.

Прекосихме залива без проблеми. Корабът се носеше като призрак върху спокойните, оловносиви води, а слънцето едва надзърташе измежду ниските, плътни облаци. Слязох на пристанището в Ливърбърг и отново подкарах нататък.

Тогава видях плажовете за пръв път – в Скариста и Лъскентайър, а после минах през малкото селце Шилебост. Мястото, където се предполагаше, че съм се родил и отрасъл. Спрях само за няколко минути, хванах една пътека през полето и отправих поглед към златистите пясъци, които сякаш се простираха до безкрай. Вече бях Тормод Макдоналд. Толкова имена бях сменил, а навярно щях да сменя и за в бъдеще. Качих се обратно в буса и поех, без да спирам. Подминах Сторноуей, прекосих мочурищата на Барвас и се озовах на шосето, водещо на запад към Нес. По-далеч трудно можех да стигна.

След Барвас свърнах по неравен, черен път, покрай няколко разхвърляни къщи до едно брулено от ветровете езеро, свързано с морето само чрез тесен пролив. Седнах тук заедно с Питър и зачаках да се стъмни. Вечерта сякаш никога нямаше да настъпи, а моят стомах къркореше от глад. Не бях слагал нищо в уста вече двайсет и четири часа и главата ми започваше да се мае. Най-сетне слънцето започна да се скрива над западния хоризонт. Старият бус на Доналд Шеймъс се закашля и избълва облак дим в сумрака. Излязох по коловозите обратно на шосето и завих на север.

При Сиадер забелязах отбивка, отиваща към морето. Угасих фаровете и тръгнах по нея, много бавно, ориентирайки се само по откъслечните петна лунна светлина. Когато прибоят започна да се чува съвсем ясно и почти бях стигнал до отвесните скали, спрях и слязох от буса. Бях съвсем сам насред пустошта.

Извадих правата лопата на Доналд Шеймъс и започ­нах да копая. Макар почвата да бе мека и влажна, ми отне близо час да оформя дупка, достатъчно голяма за гроб на Питър. Първо изрязах горния пласт торф а после продължих надолу. В ямата постоянно се процеждаше вода, но тя щеше да бъде изместена от тялото. След като я запълнех и отново наредях чимовете отгоре, никой нямаше да познае, че изобщо е копано. В най-лошия случай щяха да решат, че някой е идвал за торф, но се е отказал. Знаех, че много бързо следите ще се заличат, земята ще се слегне и поела го веднъж в своите прегръдки, ще го запечата в тях завинаги.

Когато най-сетне приключих, извадих брат си от одеялото и внимателно го положих в гроба. Коленичих край главата му, целунах го и се помолих за душата му, макар вече да не бях сигурен, че Бог изобщо съществува. После започнах да заривам ямата, толкова сломен от скръб и вина, че едва държах лопатата в ръце. Щом утъпках и последния чим, останах още десетина минути, докато вятърът изсуши потта ми. Взех окървавеното одеяло и повлякох нозе през полето и надолу между разхвърляните скали, докато не стигнах малко пясъчно заливче.

Тук приклекнах, за да направя заслон от вятъра, и запалих одеялото. Отстъпих встрани и наблюдавах как пламъците се издигат, пръскайки пушек и искри в нощ­та. Една символична кремация. Кръвта на моя брат, зав­ръщаща се в земята.

Седях на плажа, докато зъбите ми не започнаха да тракат от студ, и едва тогава се върнах при буса. Запалих мотора, излязох обратно на шосето и поех на юг. Подминах Барвас и завих на изток по тясна отбивка някъде около Арнол. Тъкмо превалях един хълм, когато забелязах под мен да проблясва езеро. Първоначалното ми намерение бе да запаля буса, но все се боях, че някой може да види огъня. Сега ми хрумна друго. Извадих багажа си от него и го спрях върху стръмния склон. Излязох от кабината, освободих от скорост и натиснах вратата с рамо, докато набере инерция. Той се затъркаля надолу и по-скоро чух, отколкото видях плясъка му при влизането във водата. През следващия час, в кратките промеждутъци, когато луната се показваше между облаците, продължавах да забелязвам покрива му над повърхността и вече се уплаших, че съм допуснал ужасна грешка. Но до сутринта всичко беше изчезнало.

Докато чаках, разглобих ловната пушка, която Доналд Шеймъс използваше да стреля по зайци, и я прибрах в торбата си. На разсъмване се върнах пеша до шосето и закрачих по посока на Барвас. Не бяха изминали и пет минути, когато една кола спря и ме качи. Водачът ѝ, стар фермер, тръгнал за Сторноуей, не спираше да говори, а аз усещах как животът бавно се завръща в крайниците ми под въздействието на включеното парно. Бяхме преполовили пътя до Барвас, когато той отбеляза:

– Говорът ти е малко странен, синко. Май не си тукашен.

– Не – отвърнах. – От остров Харис съм. – И като му протегнах ръка, се представих: – Тормод Макдоналд. – Името, с което се наричам и до ден днешен.

– По каква работа си тръгнал за Сторноуей?

– Ще хвана кораб оттам.

– Е, пожелавам ти леко плаване, че морето е малко бурно напоследък.

Тогава още нямах представа, че щом всичко свърши, ще се върна обратно. Тласкан от нуждата да бъда по-близо до брат си, сякаш това можеше по някакъв начин да компенсира печалния ми провал да спазя обещанието, дадено на моята майка.