Човекът от остров Луис

Обичам, когато слънцето свети над океана както сега. Веднага можеш да разбереш, че е дълбоко, защото цветът е тъмносин. В плитчините е зелен, или тюркоазен. Не и тук. Брегът е целият изрит от мъртвото вълнение. Постоянно чуваш истории за хора, удавили се тук. Най-вече посетители и туристи. Пясъкът ги подвежда, защото е ситен, мек и гладък. На местните и през ум не би им минало да влязат във водата на такова място, освен с лодка. Нали повечето от тях не умеят да плуват. Как се казваше този плаж, по дяволите?

– Далмор – обажда се Фин.

Дори не съм разбрал, че съм задал въпроса на глас. Но да, точно така. Плажът Далмор. Познах го веднага щом свърнахме по крайбрежното шосе, покрай контейнерите за смет и на път за гробището. Бедните покойници, които лежат тук. Морето постоянно подяжда почвата, мъчи се да стигне до тях.

Проклетият чакъл е едър, трудно се ходи по него. Щом стигаме пясъка, става по-леко. Фин ми помага да събуя обувките и чорапите си и аз го усещам между пръстите си. Мек и затоплен от слънцето.

– Напомня ми за Плажа на Чарли – казвам.

Фин спира и ме поглежда странно.

– Кой е Чарли?

– О, ти не го познаваш. Умрял е много отдавна. – И се смея ли, смея.

Под гробището, там, където брегът е укрепен, той разстила одеяло, което е извадил от багажника на колата, и двамата сядаме. Донесъл е и бира – не съвсем доб­ре изстудена, но става за пиене. Отваря две бутилки и ми подава едната. Наслаждавам се на горчивия вкус на пяната в устата си, точно както онзи първи път, върху покрива на сиропиталището.

Тук е открито и морето е малко развълнувано. Вълните се разбиват в струпаните скали на бяла пяна и вятърът я запраща чак до лицето ми. Допирът ѝ е лек, като перце. Облаците са се разчистили съвсем. Навремето, на полето, бих дал мило и драго за ясно небе като днешното.

Фин вади нещо от чантата си с думите, че иска да ми го покаже. Това е фотография, доста голяма. Заравям дъното на бутилката в пясъка, за да не падне, и я вземам. Едва я държа с бинтованите си ръце.

– Кой е този – питам. – Някой цветнокож?

– Не, господин Макдоналд. Помислих си, че може да го познавате.

– Заспал ли е?

– Не, мъртъв. – Той ме наблюдава изчаквателно. – Да не би да е Чарли?

– Глупости, Чарли – изсмивам се на глас. – Откъде да знам как е изглеждал Чарли? Ама че си шегаджия!

Фин се усмихва, но някак неуверено. Какво му става на това момче?

– Вижте по-добре лицето – настоява.

Правя каквото ми казва, вглеждам се внимателно. И чак сега, въпреки тъмната кожа, съзирам нещо познато в тези черти. Странно. Леко кривият нос. Точно като на Питър. А също и малкият белег на горната устна, в дясното ъгълче на устата. Питър имаше точно такъв. Беше се порязал като малък на една нащърбена чаша. О, не може да бъде... Този белег на лявото слепоочие. Не го бях забелязал преди.

Изведнъж осъзнавам кой е и поставям снимката в скута си. Не мога да понеса да я гледам повече. Та аз бях обещал! Обръщам се към Фин.

– Той мъртъв ли е?

Фин кимва, а изражението му остава все така странно.

– Защо плачете, господин Макдоналд?

И Питър навремето ме попита същото.