Човекът от остров Луис

Ако приключението на покрива завърши печално, това бе изцяло по вина на Алекс Къри. Той беше изпечен хулиган, по-голям от повечето от нас и прекарал най-дълго време в сиропиталището. На ръст достигаше господин Андерсън и вероятно бе по-як от него. Навремето, според разказите на останалите, редовно бе ял бой с кожения ремък заради буйния си и непокорен нрав, но от две-три години насам физиката му бе укрепнала дотолкова, че дори директорът явно се боеше да го пердаши. Напоследък отказваше да подстригва гъстата си черна коса и бе пуснал прическа като на Елвис – с бухнал перчем отпред и зализана отзад на тила. Мисля, че тогава Питър и аз за пръв път узнахме за Елвис Пресли. Поначало знаехме твърде малко за нещата извън нашия собствен малък свят. Из сиропиталището се носеха слухове, че Алекс щял да напуска и да бъде пратен в общежитие. Вече бе станал твърде голям за възможностите на господин Андерсън.

Един ден Катрин дойде при нас със смигване и съзаклятническа усмивка. Каза ни, че тя и още няколко момичета са получили колети през седмицата и че следващата вечер ще се състои среднощно пиршество на покрива.

– Как да стигнем там? – попитах.

Тя ме изгледа и поклати глава, изпълнена със съжаление към моята неопитност.

– И в двете крила има стълбища, водещи към тавана. Щом се качите на най-горната площадка, ще видите врата отстрани. Тя никога не се заключва, а оттам тръгва по-тясна, дървена стълба към покрива. Той самият е плосък и напълно безопасен, стига да стоиш далеч от ръба. Единственото място, където момчетата и момичетата могат да се събират без проклетият персонал да им виси над главите. – Тя се ухили похотливо. – Може да стане интересно.

Начаса усетих възбуда, сякаш едър червей се загърчи дълбоко в слабините ми. Отдавна се бях научил да мастурбирам, но никога дори не бях целувал момиче. А изражението в очите на Катрин бе доста недвусмислено.

През целия следващ ден едва сдържах вълнението си. Часовете в училище се точеха вбесяващо бавно и в края на следобеда не помнех нито една думичка от тях. На вечеря в столовата ядохме малко, за да не развалим апетита си за предстоящия пир. Разбира се, не всички щяха да дойдат. Някои се бояха, а други бяха твърде малки. Мен обаче не можеха да ме удържат дори с въже, а Питър поначало нямаше страх.

Малко преди полунощ общо десетина момчета се измъкнахме от спалното помещение. Алекс Къри водеше групата. По неведом за мен начин бе успял да се сдобие с дузина бутилки бира, които разпредели помежду ни, за да ги носим.

Никога няма да забравя усещането, което изпитах, излизайки от тъмното стълбище върху просторния, облян от лунната светлина покрив. Това бе бягство, освобождаване, далеч надхвърлящо дори тайните ми разходки напоследък. Идеше ми да вирна лице към небето и да извикам. Естествено, не го направих.

Събрахме се по средата, зад фронтона с часовника и леко встрани от големия оберлихт, осветяващ горния етаж. Момичетата носеха храната, момчетата – бирата и всички насядахме в рехав кръг, като се тъпчехме с курабии, сирена, сладкиши и топяхме пръсти в буркани с конфитюр. Отначало говорехме шепнешком, но след като бирата накваси гърлата ни, станахме дръзки и безгрижни. Аз за първи път в живота си опитвах алкохол и ми се нравеше усещането от пенливата горчива течност, която се вливаше така леко в гърлото и сваляше всички задръжки.

По някакъв начин се озовах седнал редом с Катрин и раменете ни се докосваха. Можех да усетя нейната топлина през пуловера, да подуша аромата, който ми се щеше да вдишвам до безкрай. Нямам представа какъв беше, но винаги витаеше около нея. Леко тръпчив, вероятно някакъв парфюм или тоалетен сапун, получен от леля ѝ. Но неизменно ме възбуждаше.

Леко замаян от бирата, добих кураж, на какъвто и сам не знаех, че съм способен. Протегнах ръка и я прегърнах, а тя се прислони до мен.

– Какво се е случило с вашите? – попитах. Това бе въпрос, който рядко се задаваше. В сиропиталището не ни поощряваха особено да мислим за миналото си.

– Майка ми умря – каза тя след продължителна пауза.

– А баща ти?

– Бързо успя да си намери друга жена. Такава, която да му народи куп хлапета, като добра католичка. Мама получила усложнения при раждането ми и не е могла да има повече деца.

– Не разбирам – рекох объркано. – Защо не си останала да живееш при тях?

– Тя не ме искаше.

Усетих жегване от болката в гласа ѝ. Едно беше да изгубиш родителите си, а съвсем друго – собственият ти баща да те прогони, защото не си желан. Погледнах я крадешком и останах потресен от сребристите сълзи, които се стичаха по бузите ѝ под лунната светлина. Бедната, смела Катрин. Възбудата, която бях изпитвал допреди минута се стопи и сега исках единствено да я утеша, да знае, че е желана от някого на този свят.

В същия момент откъм отсрещната страна на оберлихта настъпи оживление. Няколко момчета бяха взели още неотворената бутилка бира на Питър и я подхвърляха помежду си, като го дразнеха и караха да тича наоколо в напразни опити да я улови. Алекс Къри явно бе инициаторът, съдейки по това как подвикваше и насърчаваше останалите. Всеки знаеше, че на Питър леко му хлопа дъската и че е лесна жертва, ако не съм аз да го защитя.

Разбира се, не можех да меря сили с Алекс Къри, но станеше ли дума за Питър, бях готов да се опълча на всекиго. Бях дал обещание на майка си и нямах намерение да го нарушавам.

– Ей! – извиках почти с пълен глас, ставайки от мястото си. Играта моментално спря и от всички страни ми зашъткаха. – Зарежете тая простотия – казах в застиналия нощен въздух. Забелязах, че звуча доста по-храбро, отколкото се чувствах.

– И кой ще ни накара, ти ли? – попита Алекс.

– Да, и ако не вярваш, ще ти сритам задника.

Нямах съмнение чий задник щеше да бъде сритан в крайна сметка, но съдбата бе решила иначе. Преди Къри да успее да отвърне, Питър се метна към него, за да вземе бирата си, но успя само да я избие от ръката му. Тя се превъртя няколко пъти и падна право върху оберлихта, като го строши. В следващия миг тишината бе взривена от звучна експлозия. Бутилката падна върху пода на залата отдолу като пенеста бомба, последвана от същински дъжд от стъкло.

– Света Богородице, Майко Божия – чух Катрин да шепти. Последва невъобразима суматоха, в която всички бяха на крака, а сенки на момчета и момичета се стрелкаха в паника към източното и западното крило, зарязвайки бира и храна на покрива.

В тъмнината на тясното стълбище всеки блъскаше с лакти останалите, мъчейки се да си пробие път към долната площадка. Накрая се изсипахме като торба подплашени плъхове в спалното помещение и се уст­ремихме по посока на своите легла.

Когато вратите се разтвориха и лампите светнаха, всеки вече се беше завил презглава и се правеше на заспал. Това, естествено, нямаше как да заблуди господин Андерсън. Той застана на прага с мораво от гняв лице, а черните му очи хвърляха мълнии. Няколко секунди остана мълчалив, изчаквайки разчорлените глави да се надигнат от възглавниците, а престорено сънените физиономии да се извърнат към него. Щом заговори, гласът му бе овладян, почти спокоен, което го правеше още по-застрашителен.

– Знам, разбира се, че не всички сте участвали в това. Затова призовавам онези, които не са виновни, да се разграничат сега, освен ако не искат да споделят наказанието на останалите.

Разсилният се появи зад гърба му, все още по чех­ли и пижама. От целия персонал на заведението той се държеше най-добре с нас, но сега лицето му бе пребледняло, а очите му сновяха плахо. Господин Андерсън се приведе към него и той прошепна няколко думи в ухото му, твърде тихо, за да ги чуем. Директорът кимна и го освободи, след което отново се обърна към нас.

– Храна и алкохол на покрива! Глупави момчета! Как очаквахте да ви се размине? Хайде, онези, които не са били там, да вдигнат ръце.

Той зачака и ето че тук и там из помещението колебливо започнаха да се вдигат ръце, обозначавайки виновниците на принципа на изключването.

– Така – кимна мрачно господин Андерсън. – А кой беше отговорен за набавянето на алкохола?

Мъртва тишина.

– По-живо! – прогърмя гласът му в нощта. – Издайте го, инак ще си изпатите наравно с него.

– Моля, господине, Алекс Къри донесе бирата – произнесе треперливо Томи Джак, един от най-малките сред нас.

Щеше да се чуе, ако някъде в Англия бе паднала карфица. Директорът се извърна към нарушителя, който бе седнал в леглото, опрял лакти върху коленете си.

– И какво ще направите сега? – попита предизвикателно Къри. – Ще ме нашибате с каиша ли? Само опитайте!

По устните на господин Андерсън пробяга злобна малка усмивчица.

– Ще видиш какво ще направя – отвърна само той. После пристъпи към малкия Томи и презрително процеди: – Никой не харесва момчетата, които портят приятелите си. Сигурен съм, че това е урок, който ще усвоиш добре тази вечер.

После угаси лампите, излезе и затвори вратата. След малко в мрака се разнесе уплашеният гласец на Томи:

– Аз без да искам, честна дума.

И ръмженето на Алекс Къри:

– Ах, ти, шибано копеленце!

Преди нощта да изтече, Томи наистина изпита върху собствения си гръб истината, че понякога да си държиш езика зад зъбите е най-разумното поведение. Повечето от онези, които вдигнаха ръце, също получиха подобни уроци

Останалите с трепет очаквахме възмездието, което господин Андерсън бе подготвил за нас на сутринта.

За наше удивление, не се случи нищо. Напрежението по време на закуска беше осезаемо – обичайно шумната столова бе смълчана, сякаш и питомци, и персонал бяха твърде уплашени, за да говорят. После, когато тръгнахме строени в колона по двама надолу по хълма към училището, безпокойството ни започна лека-полека да се разсейва. До вечерта почти бяхме забравили за инцидента.

Прибрахме се по обичайното време и всичко изглеж­даше наред, с изключение на факта, че Алекс Къри го нямаше. Бе напуснал сиропиталището завинаги. Едва когато се качихме в спалното помещение, видяхме, че торбите с вещите ни са изчезнали. Всички до една. Изпаднах в паника. В моята беше пръстенът на майка ми. Втурнах се надолу по стълбите, пламнал от гняв и възмущение, и в коридора на първия етаж се сблъсках с разсилния.

– Къде са ни нещата? – извиках насреща му. – Какво сте направили с тях?

Лицето му бе с цвят на пепел, почти зеленикаво, а очите – пълни с безпокойство и вина.

– Никога не съм го виждал такъв, Джони – отвърна, а челюстта му леко потреперваше. – Щом тръгнахте за училище, изскочи от кабинета си като обезумял. Повика мен и още неколцина души да му помагаме и събра всички торби изпод леглата ви. Отнесохме ги в котелното помещение и аз трябваше да държа вратата на пещта отворена, докато той ги хвърляше вътре една по една. Всичките отидоха, станаха на пепел.

Усетих как яростта ме заслепява. Единствената вещ, останала от майка ми, бе изгубена. Пръстенът с преплетените змии. Изчезнал завинаги. Също и албумът с цигарени картончета на Питър. Последните ни връзки с миналото бяха прерязани. Изгорени заради дребнавата мъст на господин Андерсън. Ако можех, щях да убия този човек, без да изпитам нито капка угризение.