Човекът от остров Луис

Прозорците в кухнята на Маршели бяха запотени от влагата, излъчвана от наредените покрай стената кашони. Те се бяха измокрили порядъчно при прехвърлянията до колата и обратно. Същото важеше и за Фин и Маршели. Той още с влизането бе захвърлил прогизналото си сако, а тя усърдно търкаше косата си с дебела хавлия.

Фионлах стоеше отстрани и наблюдаваше, докато отваряха кашоните един по един. Някои съдържаха албуми със снимки, други – стари сметки. Имаше също инструменти, тенекиени кутии с гвоздеи, увеличително стъкло, писалки със засъхнало мастило, счупен перфоратор, пакетчета кламери.

– Преподобният Мъри и аз май се помирихме – обади се младежът.

Фин обърна очи към него.

– Да, той спомена, че си го посетил.

– На няколко пъти.

– И? – попита Маршели.

– Казах му, че ще напусна училище и ще се опитам да си намеря работа във фабриката в Арниш. За да храня и обличам семейството си.

– Мислех, че имаш по-други планове – учуди се тя. – А той как реагира?

– Едва не ми откъсна главата – усмихна се накриво Фионлах. – Заяви, че ако не завърша училище и не вляза в университета, лично щял да ме съдере от бой.

– Точно с тези думи ли? – повдигна вежда Фин.

– Общо взето, да. Мислех, че от свещениците се очаква да използват по-благ език.

– Свещениците – засмя се Фин – имат специална Божия индулгенция да ругаят колкото си щат, стига да е за правилна кауза. Значи все пак ще следваш?

– Стига да успея да вляза.

Дона се появи на вратата с бебето на ръце.

– Ти ли ще я нахраниш, или аз?

Фионлах целият грейна при вида на дъщеря си и я поглади по бузата с върховете на пръстите си.

– Дай на мен. Затопли ли ѝ млякото?

– Да, готово е.

Той пое бебето и тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна.

– Между другото, Фин, беше прав относно бащата на Дона. Той не е чак толкова лош човек.

Баща и син размениха погледи, сетне Фин каза:

– Да, още има надежда за него.

Следващият кашон се оказа пълен с книги. Той взе най-горната, дебел том с твърда зелена подвързия, и я отвори.

– Антология на поезията от двайсети век. Не знаех, че баща ти е обичал стихове.

– Нито пък аз.

Маршели приближи и се наведе, за да погледне по-добре.

От вътрешната страна на корицата имаше посвещение: Тормод Уилям Макдоналд. Честит рожден ден, Мама. 12 август 1976.

– Мама? – смръщи чело Фин.

– Те винаги се обръщаха един към друг с „мама“ и „татко“ – поясни тя и гласът ѝ леко потрепна.

Измежду страниците на книгата изпадна сгънат лист от бележник. Той го вдигна и го разтвори. Беше целият покрит с изписани с неуверена ръка редове, а най-отгоре се виждаше думата Солас.

– Това е центърът за дневни грижи, където го водех­ме, преди да постъпи в старческия дом – каза Маршели. – И почеркът е неговият.

Всяка трета или четвърта дума бе зачерквана, на места и по няколко пъти, в опит да се поправят правописните грешки. Тя поднесе ужасено ръка към устата си.

– Боже мой, той винаги се е гордеел колко грамотно пише.

После започна да чете на глас:

– Когато дойдох, тук имаше около двайсет души. Повечето от тях много стари. Някои са толкова немощни, че не могат да говорят. Други едва влачат краката си, пристъпват с по два-три сантиметра наведнъж. Има само неколцина, способни да изминават прилично разстояние.

Тук гласът ѝ изневери и Фин трябваше да продължи вместо нея:

– Напоследък, докато пиша, неволно допускам глупави грешки. Това, естествено, не се появи отведнъж. Започна някъде към края на единайсета година и отначало почти не се забелязваше. Но с течение на времето осъзнах, че все повече губя способността си да помня разни неща. Чувството е ужасно и все повече наближава моментът, когато ще стана напълно безпомощен.

Фин прокара пръст по назъбения край на листа, там, където бе откъснат от някой тефтер, после внимателно го остави на масата. Отвън вятърът продължаваше да вие във всяка пролука, а дъждът шибаше по стъклата. Мина му през ум, че навярно дори по-лошо от самата болест е усещането как тя постепенно те надвива, как малко по малко се прощаваш със своя разум, своите спомени, с всичко, което те прави личност.

До него Маршели въздъхна дълбоко и избърса очите си с длани. Дори сълзите рано или късно пресъхват.

– Ще направя малко чай – каза и се залови да подрънква с чайника и чашите, докато Фин се върна към останалите кашони.

Следващият съдържаше счетоводни книги с приходите и разходите на фермата през годините. На дъното му се оказа голям албум, натъпкан с изрезки от вестници и списания. Той го постави върху кашона и взе да го разгръща. По-старите статии бяха акуратно залепени върху страниците, а най-новите – просто натъпкани между тях. Изглеждаха безброй.

До слуха му долитаха най-различни звуци – кипенето на чайника, музиката, носеща се от таванската стая, любопитният глас на Маршели, питащ какво е открил. Но в центъра на съзнанието му цареше пълна тишина и дори собствените му думи сякаш дойдоха нейде от много далеч.

– Мисля, че ще трябва да отведем баща ти обратно на остров Ерискей, Маршели. Това е единственото място, където ще узнаем истината.