Човекът от остров Луис

Трийсет и втора глава

Томи Джак живееше в двустаен апартамент на Бротън Стрийт, над магазинчета за спиртни напитки и за вестници и списания. Таксито ги остави на Йорк Плейс, откъдето продължиха пеша в мекия вечерен здрач, пропит от специфичните миризми на града. Дъх на автомобилни газове, на къри и малц. Нищо общо с атмосферата на островите. Фин бе прекарал тук петнайсет години от живота си, но само след няколко дни на архипелага обстановката вече му се струваше чужда, непоносимо клаустрофобична. И мръсна. Със стъпкани дъвки, лепнещи по тротоарите, и боклуци, носени от вятъра по паважа.

Входът бе откъм Олбани Стрийт Лейн и докато завиваха натам, Фин забеляза един фургон да преминава по улицата. Той принадлежеше на детската благотворителна организация „Барнардос“ и носеше логото Да върнем бъдещето на децата. Това го накара да се зачуди как можеш да върнеш нещо, което е вече унищожено.

Томи се оказа нисък мъж с кръгло лъщящо лице под също толкова кръгло и лъщящо теме. Носеше риза с протрита яка и сив пуловер, накапан с яйчен жълтък по предницата, натъпкан във възширок панталон, който за сметка на това бе препасан с твърде стегнат колан. На краката си бе нахлузил платнени чехли, пробити отпред на пръстите.

Той ги преведе през тясно антре, облепено с тъмни тапети, във всекидневна, която навярно улавяше слънцето през дневните часове, но сега бе мрачна и неприветлива. Жилището бе пропито от мирис на прегоряла мазнина за пържене, примесен с лек дъх на немито тяло.

Но инак самият Томи бе ведър по характер, с проницателни тъмни очи, проблясващи иззад очилата без рамки. Фин прецени, че трябва да е към седемдесетгодишен.

– Ще желаете ли чаша чай? – покани ги гостоприемно домакинът.

– Много мило, благодаря – отвърна Маршели и той продължи да разговаря с тях през отворената врата на мъничката кухня, докато кипваше чайника и вадеше чашите и чинийките.

– Вече осем години станаха, откак почина госпожата, и трябва да се справям сам. А бяхме женени повече от трийсет и още не мога да свикна без нея.

Фин си помисли, че имаше някаква трагична ирония в това да започнеш и завършиш живота си съвсем сам.

– Нямате ли деца? – попита Маршели.

Старецът се показа усмихнато на прага, но усмивката му бе натежала от тъга.

– Боя се, че не. Едно от големите ми разочарования. Да нямам деца и да не мога да им предоставя детството, от което аз самият бях лишен. Не че можех да им предложа кой знае какво със заплатата на банков чиновник. – Той се изкиска и се върна обратно в кухничката. – Представяте ли си, цял живот да броиш пари, и то все чужди.

Чаят бе поднесен и те се настаниха по вехтите крес­ла с протрита тапицерия. В облицованата с плочки газова камина гореше мъждив пламък, а на полицата над нея имаше черно-бяла снимка в рамка, изобразяваща младия Томи и покойната му вече съпруга. Фотографът бе успял да улови взаимната нежност в очите им и Фин си помисли, че този човек поне донякъде е познал семейното щастие.

– През кои години сте били в сиропиталището? – го попита.

– Трудно ми е да ви кажа точните дати, но беше някъде през петдесетте. Тогава директор беше господин Андерсън. Истински гад, ако ме извините за израза. Като за човек, натоварен да управлява дом за сираци, не си падаше твърде по децата. Зъл характер имаше. Помня как веднъж ни конфискува всичките вещи и ги изгори в пещта на котелното. Като отмъщение, задето сме се позабавлявали.

Той отново се усмихна и поклати плешивата си глава. Явно умееше да намира хумор във всичко и Фин се удиви на способността на хората да се шегуват и с най-тежките изпитания, пред които ги изправяше съдбата. Една безкрайна издръжливост в името на оцеляването. Изгубиш ли я дори за миг, рискуваш да бъдеш завлечен в тъмните дълбини на отчаянието.

– Всъщност живял съм не само в Дийн – продължи старецът. – Често ни местеха и съм сменил доста домове. Всеки път трябваше да се разделям с приятелите си, затова накрая просто спрях да се сприятелявам. А също да се надявам, че някога ще има край. Дори когато идваха посетители да си изберат по някое дете за осиновяване. Сега вече не го правят, но тогава ни изкъпваха, обличаха ни в най-новите дрехи и ни строяваха в редица, докато дами, ухаещи на френски парфюми, и мъже, вонящи на пури, ни обикаляха и оглеждаха като овце на пазар. Естествено, все момиченцата изваждаха късмет. Хлапаците като мен нямаха никакъв шанс. – Томи се приведе напред. – Да ви сипя още чай?

– Не, благодаря. – Маршели постави длан върху полупълната си чаша.

Фин също поклати глава.

– Е, аз пък ще пийна още един. Тъй или иначе, ще ставам през нощта, поне да има нещо за изпразване от резервоара. – Той се върна да кипне отново чайника и повиши глас, за да го чуят от кухнята: – Помня, че веднъж ни посети не някой друг, а самият Рой Роджърс. Сещате ли се? Героят от каубойските филми. Обикаляше из Шотландия със своя кон, Тригър. Отби се в нашето сиропиталище и си избра едно от девойчетата. Представете си само! В един момент си бедно момиче без родители, а в следващия – дъщеря на кинозвезда от най-богатата страна на света. Също като на кино. – Томи се върна с чая и се настани на масата, но веднага стана пак. – Боже, къде ми е умът? Дори не ви предложих курабии. – Фин и Маршели учтиво отклониха предложението му и той седна отново. – Когато станах твърде голям за домовете, ме настаниха в общежитие на Колингтън Роуд. Там за кратко се запознах с едно по-възрастно момче, което се прибрало от служба във флота, но се оказало, че семейството му няма място за него. Викаха му Големия Там. Един такъв едър, хубавец. Тогава имаше прослушвания за мюзикъла „Южен Пасифик“ и той се яви. Ще познаете ли кой беше?

Фин и Маршели нямаха никаква представа.

– Шон Конъри! – изсмя се Томи. – Големия Там беше Шон Конъри и аз го познавах! След дълги години го видях отново, при откриването на шотландския парламент. Голямо събитие, парламентът заседаваше в Единбург за първи път от три века. Аз също бях сред тълпата и не щеш ли, той се появи. Махнах му с ръка и извиках: „Как си, Големи Там?“. Той не ме позна, естествено.

– Между другото, Дийн католическо сиропиталище ли беше? – прекъсна го Фин.

– Бога ми, не! Господин Андерсън мразеше католиците в червата. Всъщност, като се замисля, той мразеше всичко и всички.

– А сред децата имаше ли католици? – попита Маршели.

– О, да, но никога не се застояваха дълго. Свещениците идваха и ги вземаха. Помня, че веднъж скоропостижно отведоха три наведнъж, след като едно момче падна от моста.

– Кой мост? – наостри уши Фин, внезапно заинтригуван.

– Мостът над река Лийт, който съединява селото Дийн с града. Височината е поне трийсет метра.

– И какво точно се случи?

– О, никой не знае със сигурност. Разбира се, имаше много клюки и предположения. Явно ставало дума за някакъв облог кой ще премине по корниза от външната страна на моста, а въпросното момче от селото паднало и се пребило. Трите деца от сиропиталището също бяха замесени и два дни по-късно вече ги нямаше. Докато сме били на училище, дошла голяма черна кола с католически свещеник в нея и ги откарала.

Фин усети свиване под лъжичката. Инстинктът му подсказваше, че се намира на крачка от истината.

– Случайно да помните имената им?

– О, това беше преди толкова години, господин Маклауд. Но сред тях имаше момиче – Кати, или Катрин. Другите двама бяха братя, като големият се казваше Джони, ако не ме лъже паметта. – Старецът смръщи вежди. – Но ясно помня името на момчето, което загина. Патрик Кели. Баща му участваше в някаква престъпна банда и беше лежал в затвора. И синовете се бяха метнали на него. Гледахме да стоим по-далеч от тях. Няколко дни по-късно те се появиха в сиропиталището, да търсят глупчото.

– Глупчото? – учуди се Маршели.

– Да, малкият брат. Но как, по дяволите, се казваше... – Погледът на стария мъж отведнъж просветна. – Питър! Да, точно така, Питър. Един такъв свестен и кротък, но не съвсем наред с главата.