Човекът от остров Луис

Първа глава

Гън забеляза още отдалеч колите, паркирани край пътя. Небето изглеждаше ниско, навъсено и синкавочерно, сякаш контузено, докато чистачките размазваха първите пръски дъжд по предното стъкло. Оловната повърхност на океана в далечината бе набраздена от белите гребени на вълни, по два-три метра високи. Необятността на пейзажа караше синята проблясваща светлина на полицейския автомобил, спрян до линейката, да изглежда жалка и незначителна.

Белите къщи на Сиадер се гушеха отстрани, настръхнали срещу суровото време, но привикнали на неговите безмилостни атаки. Нито едно дърво не нарушаваше линията на хоризонта. Само редиците от гнили колове на оградите, зад които, в запуснати дворове, ръждясваха останките на трактори и коли. Посърнали живи плетове храбро пускаха нови зелени филизи, впили упорито корени в тънката почва в очакване на по-добри дни.

Гън паркира до патрулката и излезе навън, приведен от силата на вятъра, който начаса разроши гъстата черна коса, падаща над челото му. Той се загърна по-плътно в подплатеното яке и се наруга наум, задето не е взел гумени ботуши. Още след първите няколко крачки през прогизналото поле усети как студената вода пропива обувките и чорапите му.

Достигна първата траншея и тръгна покрай нея, заобикаляйки купчините съхнещ торф. Сцената на местопрестъплението бе обозначена с метални колчета, забити в меката почва, с опъната помежду им синьо-бяла полицейска лента, която трептеше, свистейки тихо на вятъра. До ноздрите му долиташе мирис на дим от комините на най-близките къщи, намиращи се на половин километър по посока на брега.

Група мъже бяха наобиколили тялото – санитари в яркожълти мушами, чакащи да го качат в линейката, и униформени полицаи, смятащи, че са виждали всичко в своята практика. Досега.

Те отстъпиха мълчаливо, за да го пропуснат да мине, и Гън доближи приклекналия над трупа съдебен лекар, който тъкмо махаше от него трошици полепнала пръст с облечената си в латексова ръкавица ръка. Веднага му направи впечатление кафявата, съсухрена кожа и той попита:

– Да не е бил... цветнокож?

– Оцветяването се дължи единствено на почвата – извърна глава другият. – Иначе е бил бял, също като теб и мен. Доста млад при това, навярно двайсетина­годишен. Класически случай на торфена консервация.

– Значи си я виждал и преди?

– Не, никога, но съм чел за нея. Солта, която вятърът носи от океана, позволява на торфения мъх да вирее по тези места. А гниенето на корените му произвежда киселина. Тя съхранява тялото, подобно на саламура. Вътрешните органи би трябвало да са практически непокътнати.

Гън изгледа с неподправено любопитство почти мумифицираните останки.

– Каква е била причината за смъртта, Мърдо?

– Насилствена, както по всичко личи. Има няколко прободни рани в областта на гърдите, а гърлото е прерязано. Но за окончателно заключение ще трябва да изчакаме доклада на патоанатома. – Той се изправи и свали ръкавиците. – А сега по-добре го вдигайте оттук, преди да е заваляло, Джордж.

Гън кимна, но още не можеше да откъсне очи от лицето на младия мъж, пленен в торфената прегръдка. Макар чертите му да бяха сбръчкани, те щяха да са достатъчно различими за всеки, познавал го приживе. Единствено меката, незащитена тъкан на очите се бе разложила.

– Колко време е престоял в земята?

Вятърът бързо отнесе краткия смях на Мърдо.

– Кой знае? Стотици години, може би хиляди. Ще трябва експерт, за да ти каже.