Човекът от остров Луис

Малкото рибарско селище Ан Тоб бе прекръстено на Левърбърг, по името на Уилям Хескет Левър, по-късно лорд Левърхулм, който го купил, заедно с повечето южна част на остров Харис, малко след края на Първата световна война.

Сега почти не бе останала следа от неговите инвестиции в размер на половин милион лири стерлинги, предназначени да превърнат градчето в ключово пристанище, снабдяващо със стока четиристотинте рибни магазина, закупени от него из цяла Великобритания. Били построени кейове, складове, съоръжения за опушване. Имало дори планове да се прокопае канал до вътрешното езеро, превръщайки го в пристанище за двеста кораба.

Но както е казано, дори най-добрите планове на мишките и хората често се объркват. През 1924-та Левърхулм умрял от пневмония и всичко било зарязано и разпродадено.

Сега топящото се население от около двеста души живееше в шепа къщи, пръснати около кея и бетонната рампа за фериботите, които сновяха между островите, осеяли водите между Харис и Северен Уист. Мечтите за голямо търговско пристанище бяха безвъзвратно потънали в мъглата.

Фин се нареди с колата си на опашката от чакащи возила. Отвъд купчините от рибарски кошове и щайги пасяха овце, а по-нататък се виждаха къщи, заобиколени от зелени полегати хълмове. Вятърът бе стихнал напълно и скалите, обрасли с жълтеникави водорасли, се отразяваха в огледалната повърхност на морето. В сивата далечина, от залива на остров Харис, се показа фериботът подобно на призрак, витаещ сред сенките на островите Енсей, Килегрей, Лангай и Гродай.

Той седеше и наблюдаваше приближаването му. Вече се чуваше и глухото боботене на машините. Щеше да е нужен час, може би час и половина, за да минат покрай Уист и голия, лунен пейзаж на Бенбекула, до залива на Ерискей. Самият той се намираше в най-южния край на архипелага, последна спирка преди остров Бара.

Уликите, довели го дотук, бяха доста тънки. Една братовчедка на майката на мъртвия Тормод Макдоналд, преместила се навремето да живее на острова. „Мързеливите лехи“ на Ерискей, споменати от бащата на Маршели. А също и църквата на хълма, описана от него, от която трябваше да се разкрива гледка към гробището и сребристите плажове отвъд. Това нямаше как да бъде църквата в Скариста, защото в нея нямаше лодка, а и пясъците пред нея бяха златисти, а не сребристи. И все пак той се доверяваше на разпокъсаните спомени на стареца, на тези късчета от пейзаж, който не можеше да се открие на остров Харис – мястото, където истинският Тормод Макдоналд бе живял и умрял. Това бяха образи от друго място, друго време. От Ерискей. Може би.

Прозвучаха сирени, фериботът „Лох Портейн“ доближи пристана и започна да спуска рампата си. От търбуха му се изсипаха няколко автомобила и два-три камиона, след което чакащите коли поеха надолу по склона и започнаха една по една да изчезват вътре.

Едночасовото пътуване от Харис до Бърнърей премина като в сън. Корабът се плъзгаше по гладките води на залива, а призрачните очертания на скалите изникваха от мъглата като фантоми, за да се скрият след броени минути отново. Фин стоеше близо до носа, вкопчен в перилата и зареял взор към облаците, подобни на тъмни мазки от четка на художник върху бледосивото небе. Рядко беше виждал островите в подобен великолепен покой, тайнствени и ефирни, без ни най-малък признак, че някога са били докосвани от човешки крак.

Накрая насреща им се очерта тъмният силует на Бърнърей и той отиде до колата си, за да слезе на сушата и да се впусне в дългото пътуване на юг. Тези разнородни късчета земя, някога погрешно обединени под името Лонг Айланд, сега в по-голямата си част бяха съединени от диги и шосета там, където преминаването преди е било възможно единствено при отлив. Само между остров Харис и Бърнърей, а също между Ерискей и Бара, все още се налагаше да се ползва ферибот.

Северен Уист представляваше тъмен, първобитен ландшафт. Сурови планини с върхове, забулени в облаци, които се спускаха под формата на пипала от мъгла към влажните котловини. Скелети на отдавна изоставени къщи, стоящи безмълвно на фона на навъсеното небе. Негостоприемни мочурища, разпокъсани от заливи и езерца. Навред се срещаха свидетелства за неуспешните опити на хората да покорят тази земя. Малцината, останали в нея, бяха намерили убежище в шепа малки, сгушени селца.

Още пӝ на юг поредната дига го отведе до плоския и безличен остров Бенбекула. Той премина неусетно и след него небето сякаш се отвори, потиснатото усещане изчезна и пред очите му се разпростря Южен Уист – планини на изток, а на запад плодородни поля, стигащи чак до морето.

Облаците сега бяха по-високи и разкъсани и слънцето успяваше да ги пробие, хвърляйки светли петна върху земята. Край пътя жълти и виолетови цветя се поклащаха на усилващия се вятър и Фин усети как настроението му се подобрява. Той отмина завоя към фериботното пристанище Лохбойсдейл на източния бряг и в далечината видя изоставените постройки на фабриката за преработка на водорасли в Орасай, зад оградено със стена протестантско гробище. Дори и в смъртта разделението между католици и протестанти си оставаше.

Накрая зави на изток по шосето за Лудах и през проблясващите води на залива за първи път зърна Ерискей. Той изглеждаше някак дребен и незначителен, особено на фона на тъмнеещата грамада на остров Бара и за­обикалящия го пръстен от по-малки островчета.

От Лудах, там, където няколко самотни къщи гледаха към морето, през залива тръгваше издигнат над водата път. В момента имаше отлив и няколко лодки лежаха килнати настрани върху пясъка. Бетонните подпори на порутен кей още стърчаха на мястото, където някога бяха приставали корабите, превозващи хора и товари.

Фин паркира и излезе навън под усилващия се южен вятър, носещ топъл дъх на море. Водата блестеше на следобедното слънце и трябваше да заслони очите си с ръка, за да погледне към Ерискей. Сам не знаеше защо, но видът на острова предизвикваше у него странно, съдбовно чувство, почти като дежа вю.

Възрастен мъж, облечен в джинси и плетен пуловер, работеше върху корпуса на една от лодките. Лицето му бе като издъбена кожа, обрасло с рядка побеляла брада. Той кимна за поздрав и Фин го попита:

– Може ли да се стигне с кола до Ерискей?

– Може – отвърна мъжът, като се изправи и посочи на изток. – Карай все по дигата.

– Благодаря – отвърна Фин, като примижа срещу слънцето. После пое отново по пътя, премина решетката за добитък и продължи по дългата, губеща се в хоризонта асфалтова настилка, положена върху хилядите тонове камъни и скали, струпани, за да свържат двата острова.

Ерискей постепенно нарастваше пред погледа му, гол и лишен от дървета, просто една планина, издигната над морето. Накрая пътят навлезе в него, лъкатушейки по гънките между хълмовете. На първия разклон Фин зави наляво, към старото пристанище на Хаун, където Бил Лоусън му бе казал, че се е намирал парцелът на семейство О’Хенли.

Покрай бетонен кей, отчаяно нуждаещ се от ремонт, се редяха няколко изоставени постройки. Сред скалите над залива имаше още къщи, някои порутени, други – все още обитаеми. Той слезе от колата, подмина купчините рибарски кошове и мрежи, проснати да съхнат, и се загледа към пресичащото залива шосе, по което бе дошъл.

– Тук навремето спираше фериботът за автомобили – чу глас зад гърба си и се обърна. До него бе приближил възрастен мъж с пухено яке и платнена шапка на главата. В ръка държеше дълъг повод, на края на който енергично се дърпаше рошав фокстериер. – Старите пътнически кораби идваха на другия кей. – Мъжът се подсмихна. – Преди да построят пътищата през петдесетте, нямаше много смисъл от автомобилен ферибот. А и тогава още малцина притежаваха коли.

– Да разбирам ли, че сте местен? – попита Фин.

– Роден и отрасъл на Ерискей. Но по твоя келтски си личи, че не си тукашен.

– От остров Луис съм. От село Кробост, в Нес.

– Никога не съм ходил толкова далеч на север. И какво те води чак насам?

– Търся къде е живяло семейство О’Хенли.

– Че то е на две крачки оттук. Ела с мен.

И той се упъти покрай брега, а териерът подтичваше пред него, като опъваше каишката и лаеше на вятъра. Малко по-нататък, където кеят се извиваше покрай малкия залив, спря и посочи с ръка нагоре към хълма.

– Виждаш ли онази жълта сграда отляво, с пропадналия покрив? Навремето в нея бяха пощата и селският магазин. Държеше го един човек на име Никълсън. Единственият протестант на целия остров. – Старецът се ухили. – Можеш ли да си представиш?

Фин не можеше.

– Зад нея ще откриеш развалините на стара каменна къща. Почти нищо не е останало от нея. Там живееше госпожа О’Хенли, но тя почина отдавна. Помня, че овдовя млада, но гледаше едно момиче. Кейт, ако не ме лъже паметта. Но не съм сигурен, че ѝ беше дъщеря.

– А с нея какво стана?

– О, един господ знае. Хвана нанякъде дълго преди старата да умре. Като всички останали. Всеки гледаше да се махне оттук по онова време. – Усмивката му бе пропита от тъга. – Не че и сега е по-различно.

Вниманието на Фин бе привлечено от голяма бяла къща, издигната малко по-нагоре върху скалите. До нея водеше прясно асфалтиран път, а отпред имаше терасирана градина. Френските прозорци излизаха върху дървена веранда, над която имаше остъклен балкон, увенчан с неонова звезда.

– А онази къща на кого е? – попита.

– О, на Мораг Макюън. Тук е родена, макар че не я помня от младини. Решила да се завърне след близо шейсетгодишно отсъствие. Голяма работа е. Ти също може да си я виждал.

– Аз? – учуди се Фин.

– Ако си падаш по телевизията де. Играеше в една от онези сапунени опери. Не ѝ липсват пари, това мога да ти кажа. Държи си коледните светлини запалени през цялата година и кара розов мерцедес кабриолет. Говори се, че отвътре домът ѝ бил като пещерата на Аладин, но аз никога не съм влизал.

– Колко души живеят на Ерискей сега?

– О, малко останахме. Към сто и трийсет. Но дори като момче не помня да сме били повече от петстотин. Островът е малък – четири километра на дължина и два и половина на ширина. Няма как да си изкараш прехраната от земята, а сега вече не може и от морето.

Фин плъзна поглед по голите каменисти склонове и се зачуди как изобщо някой е бил способен да оцелява тук. Високо на хълма вдясно се издигаше тъмно здание, доминиращо над цялата околност.

– А онова там какво е?

– Това – отвърна старецът – е църквата „Сейнт Майкъл“.