Човекът от остров Луис

Трийсет и трета глава

Пол Кели живееше в просторна триетажна къща от жълт пясъчник, с фронтони и мансардни прозорци, красиво преддверие и зимна градина отзад, преминаваща в малък, добре поддържан парк.

От Типърлин Роуд до входа на сградата водеше полукръгла алея, с порти от ковано желязо в двата края. Слънчевата светлина играеше в разцъфналите азалии и покритите с млада зеленина букови дървета.

Таксито спря пред южната порта и Фин помоли шофьора да ги изчака, но той само поклати глава.

– Не, ще трябва да ми платите сега.

Явно адресът му беше добре познат и не изгаряше от желание да се задържа тук.

Те застанаха на тротоара и го изгледаха как се отдалечава по посока на Морнингсайд Плейс. После Фин отиде и натисна бутона на звънеца.

– Какво искате? – разнесе се глас от домофона.

– Казвам се Фин Маклауд. Бивш полицай съм. Трябва да говоря с Пол Кели.

– Господин Кели не приема без предварителна уговорка.

– Кажете му, че става въпрос за случката на моста при Дийн. Преди повече от петдесет години.

– Няма да ви приеме.

– Просто му кажете. – В тона на Фин прозвуча повелителна нотка, непредполагаща по-нататъшни дискусии.

Устройството замлъкна и той погледна смутено към Маршели, съзнавайки, че отново се държи като непознатия за нея Фин Маклауд. Но нямаше представа как да съчетае двата образа.

Измина доста време, преди домофонът да пропука отново.

– Влизайте – каза само гласът и крилата на портата започнаха да се разтварят.

Докато вървяха по алеята, Фин забеляза камерите и прожекторите, монтирани по цялата къща и двора около нея. Пол Кели явно вземаше сериозни мерки за избягване на нежелани посетители.

Щом доближиха входната врата, тя се отвори и на прага се появи млад мъж в бяла, разкопчана на врата риза, безупречно изгладен сив панталон и лъскави италиански обувки. Черната му коса бе оформена на къса, но скъпа прическа и пригладена назад с гел, а афтършейвът му се долавяше от два метра разстояние.

– Трябва да ви претърся – каза той, като ги огледа внимателно.

Фин, без да промълви, пристъпи към него, разтвори широко крака и вдигна ръце на височината на раменете си. Мъжът опипа внимателно тялото му отпред и отзад, като не пропусна ръцете и краката.

– Жената също.

– Тя е чиста – каза Фин.

– Длъжен съм да проверя.

– Имаш думата ми.

– Тя не струва колкото моята заплата, приятел – погледна го невъзмутимо другият.

– Няма проблем – намеси се Маршели и също се подложи на обиска, докато Фин със стиснати зъби наблюдаваше как дланите на охранителя преминават по нея. По гърдите и гърба, по краката и ханша. Но си вършеха работата професионално, без да се застояват никъде излишно. Лицето на Маршели остана безизразно, макар и леко поруменяло.

– Добре, последвайте ме – каза мъжът накрая.

Той ги преведе през фоайе в блед прасковен цвят, застлано с дебел червен килим, откъдето дървено стълбище се изкачваше към горните етажи.

Пол Кели се бе разположил на бял кожен диван в зимната градина на гърба на къщата и пушеше огром­на хаванска пура. Помещението създаваше усещането, че се намираш отвън, сред растенията и дърветата, макар да не можеше нито да ги чуеш, нито да ги помиришеш. Димът от пурата висеше на неподвижни валма, сивосинкав там, където го пронизваха нахлуващите през стъклената стена слънчеви лъчи. В средата, върху лъскавия дървен под, бе поставена маса от полирана стомана, заобиколена от червени плюшени кресла.

При появата им домакинът се изправи – същински гигант, към метър и деветдесет висок, позатлъстял, но все още в добра форма като за мъж, прехвърлил шейсет и пет. Кръглото му червендалесто лице бе гладко избръснато, а посребрената коса – късо подстригана. Носеше джинси и изгладена розова риза, изпъната върху наедрелия корем.

Той се здрависа с тях подред, наклонил настрани глава с лека усмивка.

– Бивше ченге и истории за моста при Дийн. Трябва да призная, че събудихте любопитството ми. Заповядайте – махна с едрата си ръка към креслата. – Да ви предложа нещо за пиене? Чай, кафе?

– Не, благодаря – каза Фин и двамата с Маршели седнаха. – Опитваме се да установим самоличността на човек, който сега живее на остров Луис, но към средата на петдесетте години е бил в сиропиталището в Дийн.

– Сигурен ли сте, че сте бивше ченге? – засмя се Кели, като се настани обратно върху дивана. – Звучите, сякаш още сте в полицията.

– Уверявам ви, че не съм.

– Е, добре, ще ви повярвам. – Той замислено дръпна от пурата си. – И кое ви кара да смятате, че мога да ви помогна?

– Семейството ви тогава е обитавало една от старите къщи при водениците, нали?

– Така е – кимна Кели. – Макар че сега няма да познаете мястото. Станало е рай за млади богаташчета. Но защо трябва да помня някакво си момче от сиропиталището?

– Защото според мен е участвало в инцидента на моста, който пряко ви е засегнал.

Лицето на Кели леко измени цвета си, а в погледа му трепна нещо, подобно на болка.

– Как се казва?

– Тормод Макдоналд – обади се Маршели.

– Но вие сте го познавали под друго име – намеси се бързо Фин, като я стрелна с очи.

– Какъв ви се пада този човек? – обърна се домакинът към нея.

– Той ми е баща.

Във въздуха увисна тишина, плътна и тежка като дима от пурата. Тя се задържа дълго, преди Кели най-сетне да я наруши.

– Съжалявам, но това е нещо, което цял живот се мъча да забравя. Не е лесно да изгубиш големия си брат на тази възраст. Особено когато е бил твоят герой. Патрик значеше страшно много за мен.

– Разбирам – кимна Фин. – Смятаме, че първото име на момчето е било Джон. Опитваме се да открием фамилията му.

Кели всмукна дълбоко от пурата и остави дима да струи през ноздрите и ъгълчетата на устата му, преди да издуха цял облак от него.

– Джон Макбрайд – рече кратко накрая.

– Значи сте го познавали? – попита Фин, мъчейки се да овладее дишането си.

– Не лично. Не бях на моста онази нощ. Но трима от братята ми са били.

– Нощта, в която Патрик е загинал? – намеси се Маршели и той бавно се извърна към нея.

– Да – промълви едва чуто и Фин потресено забеляза как очите му заблестяват от влага. – Но не съм говорил за това повече от петдесет години. И не съм сигурен, че искам да започвам сега.