Човекът от остров Луис

Хотел „Краун“ бе разположен върху ивицата земя, наречена Саут Бийч, разделяща вътрешното и външното пристанище на Сторноуей, а от лоби бара на първия му етаж се разкриваше гледка и към двете. Рибарските съдове бяха закотвени край кея и се поклащаха леко върху вълните на настъпващия прилив – ръждиви и многократно пребоядисвани в ярки цветове, подобни на възрастни дами, напразно стараещи се да прикрият пораженията на времето.

Тормод беше объркан. Отначало изобщо не успяваше да познае Фин, докато последният не му заговори за отминалите години, когато като момче бе посещавал Маршели във фермата. Вече влюбен в нея и полагащ пътя за предстоящата болка. Тогава лицето на стареца отведнъж се озари. Споменът за младия Фин очевидно се бе запечатал ясно в съзнанието му.

– Много си пораснал, момче – рече и разроши косата му като на петгодишно хлапе. – Как са вашите?

– Престани, татко – скастри го смутено Маршели. – Родителите му загинаха в катастрофа преди повече от трийсет години.

Тормод остана поразен. Бледосините му очи зад кръглите стъкла на очилата бяха обзети от печал и Фин за миг съзря в тях дъщеря му и нейния син. Три поколения, изгубени в гаснещата му памет.

– Съжалявам да го чуя, синко.

Фин ги настани на маса до прозореца и отиде до бара, за да вземе менюта и да поръча напитките. Когато се върна, Тормод ровеше усилено в джоба на панталоните си, мъчейки се да измъкне нещо оттам.

– Отново е започнал да пуши – поясни Маршели в отговор на въпросителния му поглед. – След като двайсет години не е слагал цигара в уста!

– Ако ви се пуши, ще трябва да излезете отвън, господин Макдоналд – рече Фин.

– Навън вали – измърмори възрастният мъж.

– Не, още не е започнало. Ако искате, и аз ще дойда да ви правя компания.

– Не мога да извадя проклетия пакет от джоба си! – Гласът сега се извиси почти до вик. Барът постепенно се изпълваше с местни хора и туристи и неколцина глави се извърнаха към тях.

– Татко, няма нужда да крещиш – намеси се като сценичен суфльор Маршели. – Чакай, аз ще ти помогна.

– Няма нужда, мога и сам!

Още обърнати глави.

Сервитьорът пристигна с напитките. Двайсет и няколко годишен мъж, с полски акцент.

– Да имаш огънче, момче? – подвикна му Тормод.

– Няма проблем, ние ще се оправим – рече Маршели. – Решил е да пуши, но майка ми все му крие кибрита.

Сервитьорът само се усмихна и остави чашите на масата.

Тормод междувременно продължаваше да се боричка с ръка в джоба си.

– Тук е. Напипвам го, но не ще да излезе.

От близките маси се разнесе сподавен смях.

– Дайте да видя и аз, господин Макдоналд – рече меко Фин.

Старецът му позволи, макар само преди минута да бе отхвърлил негодуващо предложението на дъщеря си. Фин я погледна извинително, коленичи до стола на баща ѝ под любопитните погледи на посетителите и плъзна ръка в джоба на Тормод. Веднага напипа пакета цигари, но не успяваше да го улови. Имаше чувст­вото, че се намира не в джоба, а някъде под хастара, но не си представяше как е възможно това. Накрая вдигна пуловера на стария мъж в търсене на отговор и онова, което видя, го накара въпреки волята си да се усмихне. – Господин Макдоналд, вие носите два чифта панталони.

Клиентите наоколо започнаха да се кискат.

– Така ли? – смръщи чело Тормод.

– Цигарите са в джоба на долния панталон – обърна се Фин към Маршели. – Най-добре да го заведа в то­алетната да се преоблече.

Той вкара стареца в една от кабинките, убеди го да си събуе обувките и с известен труд успя да свали горния чифт панталони. След като обувките бяха нахлузени отново, го сложи да седне върху клозетната чиния и коленичи пред него, за да завърже връзките му. Тормод му позволяваше да върши всичко без съпротива, като добре научено дете. В същото време се разсипваше от благодарности.

– Ти си добро момче, Фин. Винаги съм те харесвал, синко. Същият като баща си. – Той го погали по косата и след малко смени темата. – А сега трябва да пикая.

Фин сгъна панталона и като го изправи на крака, го отведе до писоарите.

– Вършете си спокойно работата, господин Макдоналд, аз ще изчакам.

И се обърна към умивалника, за да нагласи струята на водата с подходяща за миене температура.

– Ах, мамка ти! – разнесе се глас зад гърба му.

Очилата на стареца се бяха откачили от върха на носа му и цопнали в писоара. Този инцидент обаче не стори нищо, за да спре, нито да отклони встрани жълтата струя урина, лееща се от пикочния му мехур. Той дори сякаш нарочно се мъчеше да уцели очилата с нея. Фин въздъхна примирено и щом Тормод приключи, се наведе покрай него и с два пръста ги извади. Под внимателния поглед на възрастния мъж отиде до мивката и ги изплакна, преди и сам да се насапуниса и измие.

– А сега ръцете, господин Макдоналд – каза, като отиде до кабинката, за да откъсне малко тоалетна хартия, с която да забърше очилата. Щом Тормод изми и подсуши ръцете си, постави очилата обратно върху носа му и прикрепи дръжките зад ушите. – Друг път внимавайте по колко панталона обувате. Какво щеше да стане, ако се бяхте напикали в крачолите?

По някаква причина напикаването в крачолите се видя на събеседника му крайно комично и докато влизаха обратно в бара, той се смееше от сърце.

– Е, какво стана? – попита Маршели, усмихвайки се леко при вида на веселостта на баща си.

– Нищо – каза Фин, като го настани върху стола и ѝ подаде акуратно сгънатия панталон. – Просто не е загубил чувството си за хумор, това е всичко.

Докато сядаше, забеляза благодарния поглед в очите на Тормод. Старецът сякаш му бе признателен, задето не е разказал цялата история и му е спестил унижението. Нямаше как да се разбере какво става в главата му, доколко изобщо схваща случващото се около него. Той бе като изгубен в мъглата на собственото си съзнание. Понякога тази мъгла се разсейваше, но Фин знаеше, че навярно има моменти, когато тя се спуска плътна и тежка, забулвайки всякаква светлина и разсъдък.