Човекът от остров Луис

Вятърът шибаше външния слой на палатката, изпъвайки въжетата, докато вътрешният слой се раздуваше и отпускаше неравномерно, като увреден бял дроб. Тропането на дъжда, барабанящ по изопнатия винил, бе почти оглушително. Захранваната от батерии луминесцентна лампа хвърляше нереално синкаво сияние, под което Фин седеше, загърнат в спалния си чувал, и четеше доклада от аутопсията на откритото в мочурището тяло, получен от Гън.

Най-силно го впечатлиха описанието на татуировката на Елвис и надписът „Хотел на разбитите сърца“ върху лявата ръка, макар всъщност пластината на главата да бе определяща за установяване на времето на смърт­та – някъде в края на петдесетте. Пред него постепенно изникваше образът на един млад човек, страстен почитател на първата рок звезда в историята. С умствени способности, увредени вследствие на злополука, която го бе оставила инвалид за цял живот. А също, роднина на бащата на Маршели – чиято самоличност, от своя страна, все повече се забулваше в мистерия.

Това бе брутално убийство. Съпроводено със завързване и промушване на жертвата, с прерязване на гърлото ѝ. Фин се опита да си представи стария Тормод в тази роля, но не успя. Открай време го помнеше като добродушен човек. Едър и силен на младини, но с толкова кротък нрав, че при всичките си посещения във фермата нито веднъж не го бе чул да повиши глас.

Той остави доклада настрана и взе отворената папка, съдържаща подробностите от инцидента с Роби. След прибирането си от къщата на Маршели бе прекарал близо час да я разлиства. Естествено, без резултат. Вече и сам не знаеше колко пъти е чел тези страници. Всяко свидетелско показание, всяко измерване на следите от гуми върху асфалта. Описанията на колата и шофьора. Полицейските фотографии, от които бе извадил копия в Единбург. Помнеше наизуст всеки детайл и все пак продължаваше да се надява, че ще изскочи нещо съществено, което по-рано е пропуснал. Даваше си сметка, че това се превръща в мания – неразумна, нелогична, безплодна мания. И все пак, подобно на закоравял пушач, не можеше да я зареже. Нямаше да намери покой, докато водачът на колата не се озовеше зад решетките. До този ден собственият му живот щеше да зацикля все в същия коловоз, неспособен да се върне в нормалното си русло.

Фин изруга тихомълком, захвърли папката в ъгъла на палатката и угаси лампата. Легна върху постелката и зарови глава във възглавницата, така силно копнеещ да заспи, че знаеше, че това няма да се случи.

Затвори очи, заслушан във вятъра и дъжда, сетне ги отвори отново. Нямаше никаква разлика. И в двата случая цареше пълен мрак. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.

Беше невъзможно да прецени колко време е минало. Половин час, един? Сънят си оставаше все същият непостижим блян. Той седна отново и щракна лампата, примигвайки от ярката ѝ светлина. В колата имаше няколко книги. Трябваше му нещо, което да го откъсне от действителността – да забрави кой е, къде се намира, накъде се е запътил. Да загърби всички онези натрапчиви въпроси, тормозещи съзнанието му.

Той облече мушамата направо върху бельото си, пъхна боси крака в ботушите и като нахлупи качулката, свали ципа на палатката. Щеше да му е нужна по-малко от минута да претича до колата и обратно през вятъра и дъжда, да свали мократа мушама в преддверието и да се мушне отново в топлината на спалния чувал. С книга в ръка и с бягство в душата.

И все пак се колебаеше да го стори. Навън стихиите беснееха. Предците му ненапразно бяха строили къщите си със стени, по половин и един метър дебели. Какъв глупак бе да се надява, че ще оцелее седмици, дори месеци наред в някаква жалка палатка. Той стисна зъби, примижа за момент, после си пое дълбоко дъх и се втурна напред. Дъждът го зажили безмилостно по лицето, вятърът се мъчеше да изтръгне земята изпод нозете му.

Тъкмо достигна колата и взе да рови с мокри пръс­ти за ключовете, когато в периферното му зрение се мярна светлина. Той спря и се загледа към нея през дъждовната пелена. Тя идваше от къщата на Маршели, озарявайки смътно стария мини купър на Фионлах, паркиран отпред. Моторът му явно работеше – звукът не се чуваше, но се виждаше димът, излизащ от ауспуха. После кухненската врата се отвори и отвътре излезе самият Фионлах, с куфар в ръка. Фин го извика по име, но разстоянието беше към двеста метра и вятърът отнесе гласа му. Младежът отвори багажника, метна куфара вътре и притича обратно до къщата, за да угаси лампата. В мига, в който мина през прага, лицето му се открои съвсем ясно. Сетне се качи зад волана и подкара надолу по хълма.

Фин отключи своята кола и се пъхна на шофьорското място, измокряйки купето с прогизналата мушама. Освободи ръчната спирачка, запали двигателя и включи на скорост. Подкара напред, без да пали фаровете. Докато виждаше пред себе си червените стопове на Фионлах, нямаше да се нуждае от тях.

Преследването не трая дълго. Минито спря в подножието на хълма, където се намираше кробосткият универсален магазин. От укритието на входа се отдели дребничката фигура на Дона Мъри, понесла бебешко кошче в двете си ръце. Фионлах излезе, отвори задната врата и тя го постави върху седалката, след което се върна тичешком и взе малък куфар.

Тъкмо тогава фаровете на трета кола обляха сцената в светлина. От нея излезе висок мъж и мина отпред, пресичайки лъчите им. Фин вдигна крак от съединителя, натисна газта и потегли рязко, като включи и своите фарове, откроявайки лицата на тримата участници в среднощната драма, които се извърнаха сепнато, щом гумите му с поднасяне спряха върху асфалта. Той отвори със замах вратата и пристъпи навън в дъжда.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – Доналд Мъри трябваше да вика, за да го чуят през рева на бурята. Лицето му бе призрачно бледо, очите – хлътнали в дълбоки сенки.

– Може би и аз трябва да те питам същото – викна му в отговор Фин.

Доналд замахна гневно с пръст към дъщеря си и нейния любовник.

– Те се опитват да избягат с бебето!

– Бебето е тяхно.

Устата на другия се разкриви в презрителна усмивка.

– Какво, да не би да си им съучастник?

– Ей! – кресна Фионлах със зачервено от ярост лице. – Това не е ваша работа. Нито на единия, нито на другия. Става дума за нашата дъщеря, затова просто вървете по дяволите!

– Господ ще реши кой да върви по дяволите, синко – отвърна преподобният. – Но ти няма да ходиш никъде с моята внучка.

– Само се опитай да ми попречиш! Хайде, Дона.

Фионлах взе куфара от момичето, хвърли го в колата и седна на шофьорската седалка.

Доналд стигна до него на две крачки. Пресегна се, извади ключа от стартера и като се обърна, го захвърли в мрака. После бързо заобиколи към задната врата, за да вземе кошчето с бебето.

Фионлах изскочи да го спре, но Фин го изпревари, сграбчи отеца за раменете и го извърна към себе си. Последният обаче все още бе як мъж и го блъсна силно в гърдите, за да се освободи от хватката му. Двамата се вкопчиха един в друг, залитнаха и се търколиха на земята. Падането изкара въздуха от дробовете на Фин и той отвори конвулсивно уста, за да си поеме дъх. Доналд, от своя страна, се изправи и му подаде ръка, при което изпод връхната му дреха се подаде бялата якичка. Видът ѝ накара Фин да осъзнае цялата абсурдност на ситуацията. Той се биеше със свещеника на кробостката църква, за бога! Със своя приятел от детинство! Улови протегнатата му ръка и стана от земята. Двамата мъже застанаха един срещу друг, дишайки тежко, с мокри от дъжда лица, лъщящи под светлината на фаровете.

– Престанете! – крещеше Дона. – Престанете веднага!

Но Доналд не снемаше поглед от Фин.

– Намерих билетите в стаята ѝ – каза. – За първия сутрешен ферибот до Ълапул. Оттам разбрах, че ще опитват да бягат.

– Доналд, те и двамата са пълнолетни. Бебето си е тяхно. Могат да ходят където пожелаят.

– Трябваше да се досетя, че ще вземеш тяхната страна.

– Не вземам ничия страна. Всичко е заради теб. Ти си онзи, който не позволява на Фионлах да вижда собствената си дъщеря. Сякаш още живеем в средните векове!

– Та той дори не е завършил училище! Няма средства да издържа семейство.

– Няма и да има, ако не завърши и не си намери работа, нали? А ти го караш да бяга и да напуска преждевременно.

– Празни приказки – изплю се ядно Доналд и отново понечи да вземе кошчето от колата. Фин го сграбчи за ръката, но той неочаквано се извърна и юмрукът му проряза въздуха, закачайки противника по бузата. Силата на удара накара Фин да изгуби равновесие и да се просне по гръб на асфалта.

За няколко секунди сцената замръзна, сякаш някой бе натиснал копче и поставил действието на пауза. Никой от участниците не можеше напълно да повярва на случилото се. После Фин се изправи с пъшкане на крака и изгледа свещеника, забърсвайки капка кръв от устната си.

– За бога, човече, ела на себе си.

Гласът му почти потъна в нестихващия вой на вятъра.

Доналд стоеше и потъркваше кокалчетата си. Очите му бяха изпълнени с болка, гняв, вина. Сякаш другият бе виновен, задето го е ударил.

– Защо изобщо се бъркаш във всичко това? – попита.

– Защото – Фин стисна клепачи и тръсна глава – Фионлах е мой син.