Човекът от остров Луис

Свещеникът дойде на втория ден след падането на Патрик. Икономката ни заръча да си събираме багажа – не че имаше много багаж за събиране. Тримата стояхме отвън на стъпалата, когато пристигна голямата черна кола. Аз, Питър и Катрин. Наоколо беше безлюдно, другите деца бяха на училище. От господин Андерсън нямаше и следа. Не го видяхме никога повече и не мога да кажа, че това ми разби сърцето.

Свещеникът беше дребен мъж, около два пръста по-нисък от мен. Темето му беше напълно плешиво, но затова пък бе пуснал косата си дълга от едната страна и я зализваше отгоре с някаква помада. Предполагам, смяташе, че това прикрива плешивостта му, но то просто изглеждаше глупаво. Впоследствие се научих никога да не вярвам на мъже с подобни прически. Те просто нямат вярна преценка за нещата.

Той бе леко притеснен и не изглеждаше особено внушителен. Много по-страховити бяха двете монахини, които го съпровождаха. И двете на средна възраст, по-високи от него, със строги одежди и орлови погледи. Едната седна на предната седалка до свещеника, който шофираше, а другата се смести отзад при нас. Аз бях точно до нея и толкова се пазех да не се притисна в кокалестото ѝ тяло, че дори не забелязах как напускаме сиропиталището. Чак накрая се обърнах и мярнах върховете на кулите му да изчезват зад дърветата.

Автомобилът подскачаше и се тресеше през павирани улици, площади и широки булеварди, опасани от опушени сгради. Отстрани на пътя имаше топящи се, почернели купчини сняг. Никой от нас не смееше да продума в присъствието на божиите представители на земята, затова просто седяхме и гледахме как непознатият свят прелита отвъд запотените стъкла.

Нямам представа къде ни отведоха. Някъде в южния край на града, предполагам. Пристигнахме в голяма къща с окосена ливада отпред, където листата от оголените дървета се въргаляха на купчини сред снега. Вътре беше по-топло и приветливо, отколкото в сиропиталището. Никога преди не бях влизал в подобна къща. Полилеи и полирани дървени ламперии, фигуративни тапети и лъскави теракотени подове. Изкачихме се по застлано стълбище до своите стаи – една за Питър и мен, а отделна за Катрин. Сатенени чаршафи и аромат на розова вода.

– Къде отиваме, Джони? – ме бе попитал на няколко пъти Питър, но аз не знаех какво да му отговоря. По всичко изглеждаше, че нямаме права, нито човешки, нито каквито и да било други. Бяхме просто движими вещи. Деца без родители, без място, което да нарекат свой дом. Човек би помислил, че е трябвало вече да сме свикнали, но с това не се свиква никога. Нужно е само да се озърнеш наоколо и животът веднага ще ти напомни, че не си като другите. Точно тогава бих дал всичко за едно докосване на майчините си пръсти върху лицето ми, за допира на топлите ѝ устни върху челото ми, за гласа ѝ, нашепващ тихо в ухото ми, че всичко ще бъде наред. Но тя си бе отишла отдавна и аз дълбоко в сърцето си знаех, че нищо няма да бъде наред. Макар, естествено, да нямах намерение да го споделям с Питър.

– Ще видим – отвърнах на поредния му въпрос. – Не се бой, нали аз съм тук.

През целия ден ни държаха в стаите, като ни пускаха само да ходим до тоалетната. Вечерта ни отведоха в просторна трапезария на долния етаж, където стените бяха опасани от рафтове с разноцветни книги, а дългата полирана маса се простираше от еркерния прозорец в единия край чак до двойните врати в другия.

В единия ѝ край бяха сложени три прибора, а монахинята, която ни настани, каза:

– Не пипайте масата с пръсти. Ако открия и едно петно върху нея, всички ще ядете пердах.

Пристъпихме към супата си предпазливо, от страх да не я разплискаме или разлеем върху плота. Освен нея получихме по едно парче хляб с масло, а след това – и по резен шунка със студени варени картофи. Водата ни бе поднесена в тежки, масивни стъклени чаши. След като приключихме, ни пратиха обратно по стаите.

Беше неспокойна нощ. Питър и аз разполагахме с едно легло за двама ни и той, след като се сгуши до мен, заспа за секунди. Аз обаче останах да лежа буден. Под вратата се процеждаше светлина и на моменти долитаха гласове – тихи и заговорнически, обсъждащи нещо далеч в дълбините на къщата. Слушах ги дълго, преди накрая също да се унеса в плитка дрямка.

На другата сутрин ни вдигнаха още в ранни зори и ни натовариха отново в голямата черна кола. Без закуска, без дори да имаме време да се измием. Този път поехме по различен маршрут през града и аз нямах представа къде се намираме, докато не зърнах вдясно в далечината Единбургския замък. След известно време се спуснахме по стръмна рампа и навлязохме в широко осветено пространство под стъклен покрив, поддържан от сложна метална конструкция. Тук слязохме от колата и монахините припряно, почти тичешком, ни поведоха през тълпата. В дъното имаше железопътни перони, с нетърпеливо пухтящи парни локомотиви. Те показаха билетите ни на контрольора и ни качиха в един от влаковете. Намерихме местата си във вагона, а в купето към нас се присъедини мъж в тъмен костюм. Той изглеждаше притеснен от присъствието на монахините и седеше сковано, положил бомбето си върху коленете.

Ние за първи път се качвахме на влак и въпреки обстоятелствата преживяването бе вълнуващо. С Питър през цялото време стояхме като залепени на прозореца, наблюдавайки как градът постепенно отстъпва място на зелени хълмове и поля. Спирахме на малки гари с екзотични имена като Линлитгоу и Фолкърк, преди от земята да изникне друг голям град. Съвсем различен от онзи, който познавахме. Черен от промишлено замърсяване, с фабрични комини, бълващи жлъч в жълтеникавото сярно небе. Навлязохме в дълъг тъмен тунел, който ни отведе до гара „Куийн Стрийт“ в Глазгоу. Оглушителният рев на парната машина в затвореното пространство на перона и стърженето на спирачките дълго ехтяха в ушите ни.

Още от тръгването често поглеждах към Катрин, но тя упорито се правеше, че не ме забелязва. Седеше, забила взор в скръстените в скута си ръце, и дори не хвърляше око към прозореца. Нямаше как да разбера какво се случва в главата ѝ, но можех да доловя нейния страх. Дори тогава вече бях наясно, че на този свят момичетата са заплашени от много повече неща, отколкото момчетата.

След близо два часа чакане на „Куийн Стрийт“ се качихме на друг влак, който ни откара на северозапад, сред най-живописните пейзажи, които бях виждал някога. Увенчани със сняг планини, мостове, минаващи над буйни, кристално чисти реки, огромни гори и виадукти над проломи и езера. Помня, че забелязах малка белосана къщурка в средата на нищото, заобиколена отвсякъде от шеметни върхове. И се зачудих кой ли живее в нея. Тя със същия успех можеше да бъде и на Луната.

Вече се смрачаваше, когато пристигнахме в град Обан на западното крайбрежие. Той бе красиво място, с ярко боядисани къщи и безброй риболовни съдове, вързани край кея. За първи път виждах морето. Покрай залива се издигаха хълмове, а огромната каменна катедрала стоеше досами брега, гледайки към спокойните води, обагрени в кървавочервено от залязващото слънце.

Прекарахме нощта в къща недалеч от катедралата. Тук също имаше свещеник, но той дори не ни продума. Икономката ни отведе до две стаи на тавана. Съвсем малки, с капандури на стръмния покрив. През целия ден бяхме хапнали само сандвичи във влака и по една чиния супа на пристигане. Докато лежах под завивките, стомахът ми къркореше и не ми даваше мира. Не знам дали Питър го е чул, но във всички случаи това не му попречи да заспи като бебе. Както правеше винаги. А аз не спирах да мисля за Катрин.

Изчаках, докато мине полунощ и всички светлини в къщата угаснат. Тогава станах от леглото и тихо пристъпих към вратата. Дълго се ослушвах и за най-малкия шум, преди да отворя и да изляза в коридора. Стаята на Катрин се намираше само на няколко крачки от нашата. Стори ми се, че отвътре долитат звуци, подобни на сподавени ридания, и ме обзе мрачно предчувствие. Тя беше кораво момиче и ако нещо я бе докарало до сълзи, значи трябваше да е действително лошо. През цялата година, откакто я познавах, нито веднъж не я бях виждал да плаче. Като се изключи онази лунна нощ на покрива, разбира се, но съм сигурен, че тогава тя дори не разбра, че съм забелязал.

Натиснах дръжката и бързо се вмъкнах вътре. Почти в същия миг лампата на нощното шкафче светна. Катрин седеше върху леглото, опряла гръб в таблата, с присвити до гърдите колене. В десния си юмрук стискаше ръчното огледало от тоалетката, вдигнато високо, като оръжие. Очите ѝ бяха потъмнели от страх, а лицето – бяло като чаршафите.

– За бога, Катрин, какво правиш?

Щом ме видя, облекчението я заля като вълна. Ръката ѝ падна безсилно и пусна огледалото. Забелязах, че долната ѝ устна трепери, а по бузите ѝ се стичат сълзи, проблясващи под светлината на лампата. Прекосих стаята, качих се до нея на леглото и притиснах лицето ѝ в рамото си, за да заглуша риданията. Прегърнах я, а тя се вкопчи в мен като дете.

– Ей, всичко е наред. Аз съм тук. Какво толкова е станало?

Мина дълго време, преди тя да се окопити достатъчно, за да проговори.

– Гадният, шибан свещеник!

Смръщих неразбиращо вежди. Колко наивен съм бил.

– Кой, оня със зализаната коса ли?

Тя кимна, все още заровила лице в рамото ми.

– Снощи дойде в стаята ми. Каза, че според него съм се нуждаела от малко утеха... предвид обстоятелствата.

– И какво се случи после?

Тя повдигна глава и ме изгледа удивено.

– Какво според теб се е случило?

Едва тогава прозрях.

Отначало бях шокиран, че тъкмо свещеник е могъл да извърши подобно нещо. После ме обзе неистово, умствено и физическо желание да го пребия до смърт. И ако в този момент беше там, сигурно щях да го сторя.

– О, по дяволите, Кати – успях да кажа само.

– Сега си помислих, че и тукашният идва за същото – промълви тя. – Страх ме е, Джони. Не искам никой повече да ме докосва.

– Не се бой, няма – отвърнах, изгарящ от негодувание и ярост.

Седях с нея през цялата нощ. Не разговаряхме помежду си и след около час тя най-сетне се унесе. Тялото ѝ, облегнато в моето, натежа от съня.

Никога повече не повдигнахме тази тема.