Човекът от остров Луис

Корабът „Клансман“ отплава от пристанището на следващата сутрин. Монахините ни преведоха през града до чакалнята на фериботния терминал. Двамата с Питър имахме общо един мукавен куфар, който аз носех. Катрин бе събрала нещата си в брезентова чанта, преметната през рамото ѝ така безгрижно, сякаш всеки ден пътешестваше с влакове и параходи.

Едва когато стигнахме кея, осъзнах, че ще се качваме на кораба и че монахините няма да идват с нас. Това ми дойде като студен душ. Тяхното присъствие през последните два дни, макар и да приличаха на две тъмни, мрачни сенки, ми даваше усещане за цел и безопасност. Сега мисълта, че ще останем сам-сами на този грамаден съд, вмирисан на моторно масло и солена вода, ме изпълваше с неизразим ужас.

Докато едната от тях стоеше хладна и мълчалива, другата ни придружи до опашката и коленичи пред нас. Лицето ѝ, за първи път, откакто бяхме тръгнали от сиропиталището, изглеждаше по-меко, почти състрадателно. Някъде изпод полите си извади три картонени табелки, около педя широки. Всяка от тях бе вързана на връвчица, точно като онази, която бяхме окачвали на врата на Питър, докато просехме, а той се преструваше на сляп. Върху табелките, които даде на брат ми и мен, с едри черни букви бе изписано „Джилис“, докато тази на Катрин гласеше „О’Хенли“.

– Щом слезете на брега – каза, – окачете ги на вратовете си и чакайте. Някой ще дойде да ви вземе.

Най-сетне събрах кураж да задам въпроса, с който Питър ме преследваше от два дни насам:

– Къде отиваме?

Лицето ѝ помрачня, сякаш през него бе преминал тъмен облак.

– Няма значение. Просто стойте по-далеч от палубата. Морето може да стане доста бурно.

После се изправи, даде ни билетите и ние поехме заедно с тълпата към кея, а оттам по стръмния трап се качихме на борда. Корабът „Клансман“ имаше един голям червен комин с черна ивица в горния край и спасителни лодки, окачени на лебедки в задната част на двата борда. Пътниците се трупаха край перилата, за да се простят с роднини и приятели. После прозвуча сирената и телата ни завибрираха от глухото боботене на двигателите под краката. Монахините не изчакаха да ни помахат за сбогом. Видях ги да се отдалечават по посока на терминала, с техните черни одежди и бели калимявки. Често съм се питал дали не ни обърнаха гръб, защото са се боили, че няма да понесат гледката. Че някъде дълбоко в душите им може да се пробуди заспала искрица човечност, която сетне да гложди съвестта им.

През първия час сломено наблюдавах как корабът пори сивите води на залива, оставяйки зад кърмата си диря в бледоизумруден цвят. Чайките пищяха и се виеха около мачтите като късчета бяла хартия, подети от вятъра. Океанът се издигаше и спускаше под нас, а земята постепенно се отдалечаваше, зелените хълмове ставаха все по-размазани и неясни на хоризонта, докато накрая не изчезнаха съвсем. Виждахме наоколо единствено надипленото от вълни море, без никаква представа къде отиваме или кога ще пристигнем. Нито какво ни очаква на новото място.

Щом поотраснах, научих за Изселванията. Как през XVIII и XIX век едрите земевладелци, насърчавани от лондонското правителство, разчистили имотите си от хората, за да освободят място за овцете. Десетки хиляди арендатори били прогонени от своите ниви и качени на кораби, за да отплават за Новия свят, където мнозина от тях вече били продадени предварително, почти като роби. Сега вече знам как са се чувствали, докато домовете и родната им земя са изчезвали в мъглата, а пред тях е било единствено суровото море и мрачната несигурност.

Погледнах малкия си брат, вкопчен в перилата, с развети от соления вятър коси, и за миг му завидях за неговата невинност. Той се взираше с възторжено изражение в безбрежните простори, уверен, че няма от какво да се бои, защото аз винаги ще се грижа за него. За първи път се почувствах смазан от бремето на отговорността.

Катрин сякаш долови мислите ми, защото върху устните ѝ потрепна подобие на усмивка и ръката ѝ се плъзна в моята. Не мога дори да опиша топлината и спокойствието, които ми вдъхна допирът на тази малка длан.

Монахините ни бяха дали кутия със сандвичи, които ние изядохме бързо, а след около час вече ги бяхме повърнали. С навлизането в открито море вятърът се усили, а заедно с него и вълните. Те подмятаха боядисаното в черно и бяло корито, представляващо корпусът на „Клансман“, а гребените им хвърляха парцали от бяла пяна, измокрящи за секунди всеки дръзнал да остане на палубата.

Докато се редувахме да повръщаме в тоалетната на салона за непушачи, някак успяхме да си намерим места за сядане край един от облените в дъжд прозорци. Пътниците пушеха и тук, а също пиеха бира и разговаряха на език, който не разбирахме, като викаха, за да надделеят над шума на моторите.

На моменти в далечината се мяркаха мъглявите очертания на някой остров, преди да изчезнат отново сред вълните. И всеки път ние се чудехме дали това не е мястото, накъдето сме се запътили. Надявахме се, че кошмарът най-сетне ще приключи. Но той сякаш нямаше край. Минаваха час подир час сред вятъра, дъжда и морето, стомасите ни се присвиваха конвулсивно, но вече нямаше какво да изхвърлят освен зеленикава, горчива жлъч. Не знам дали някога съм се чувствал по-мизерно през целия си живот.

Бяхме потеглили рано сутринта, а вече бе късен следобед и започваше да притъмнява. Морето най-сетне се бе поукротило, обещавайки малко по-гладко пътуване с настъпването на нощта. Тогава някой извика, този път на английски, че вижда Бен Кенет, и всички, сред бурно оживление, се втурнаха на палубата.

Ние също отидохме, очаквайки да видим човек на име Кенет, но тълпата бе толкова гъста, че дори да се намираше там, нямаше как да го разпознаем. Много по-късно научих, че Кенет – или Койнах на келтски – било името на планината над пристанището, чиито примигващи светлини се виждаха в далечината. Тъмният ѝ масив го обгръщаше отвред, а отстрани на хоризонта лежеше тънка сребриста ивица. Последната светлина на деня. Съдейки по всеобщата възбуда, това явно бе крайната ни цел.

От високоговорителите се разнесе глас:

– Моля всички слизащи пътници, които още не са си закупили билет, да се отправят към касата.

Звънна камбанка, после прозвуча и дълбокият, плътен стон на сирената. Корабът направи маневра и застана успоредно на кея. Матроси с кофи и парцали започнаха да търкат покритата със сол палуба, а семейства с куфари в ръце се трупаха край изхода в очакване да спуснат трапа за слизане.

Смесицата от глад, облекчение и безпокойство караше нозете ми да треперят, докато стъпвахме върху твърдата непозната земя – Питър най-отпред, а Катрин плътно подире ми. Имах чувството, че тялото ми продължава да се поклаща в такт с вълните.

Докато оредяващата тълпа се насочваше към чакащите автобуси и коли, а мракът се спускаше над околните хъл­мове ние, следвайки инструкциите на монахините, изва­дихме картонените табели и ги окачихме на вратовете си.

И зачакахме. Чакахме дълго. Светлините на кораба зад нас започнаха да гаснат и дългите сенки, които хвърляхме върху пристана, изчезнаха. Няколко души ни изгледаха любопитно на минаване, но после продължиха по пътя си. Скоро всичко наоколо опустя, а зад гърбовете ни долитаха единствено гласовете на екипажа, готвещ се за нощувка.

Започна да ме обзема чувство на отчаяние. Тримата стояхме сами в тъмното, а черните води на залива се плискаха в бетонните подпори на кея. Отвъд терминала имаше хотел, чиито светлини изглеждаха топли и гостоприемни, но не и за нас.

Катрин извърна към мен пребледняло лице.

– И какво ще правим сега?

– Ще чакаме – отвърнах. – Както ни заръчаха монахините. Все някой ще дойде да ни вземе.

Колкото и крехка да беше тази вяра, тя бе единственото, за което можех да се заловя. В крайна сметка защо да си правят труда да ни качват на параход и да ни пращат чак тук, ако всичко е било лъжа?

После от мрака се появи фигура, крачеща забързано към нас. Не бях сигурен дали да изпитвам облекчение, или страх. Беше жена и когато приближи, успях да забележа, че не е млада – може би към петдесетте. Косата ѝ бе прибрана под тъмнозелена шапка, а дългото зелено палто – закопчано догоре. Носеше тъмни ръкавици, високи ботуши и лъскава чанта.

Тя спря пред нас и ни изгледа неприязнено, сетне се наведе да прочете табелките на вратовете ни. Щом зърна надписа „О’Хенли“ върху тази на Катрин, лицето ѝ се проясни. Без да обръща внимание на брат ми и мен, я улови с ръка под брадичката и завъртя главата ѝ първо на една страна, а после на друга. Накрая разгледа внимателно и ръцете ѝ.

– Добре, ставаш – рече кратко и понечи да я поведе със себе си.

Катрин обаче се запъна и не искаше да тръгва.

– Без номера – излая жената, като я дръпна грубо. – Сега си моя и ще правиш каквото ти се казва, или ще си носиш последствията.

Никога няма да забравя погледа в очите на малката Кати, когато се обърна за сетен път към Питър и мен. Тогава определено си помислих, че няма да я видя повече. И може би за първи път осъзнах, че съм влюбен в нея.

– Къде отива Катрин? – попита Питър, но аз само поклатих глава. Не намерих сили да проговоря.

Нямам представа още колко време сме стояли, но нощта застудя и зъбите ни взеха да тракат. Във фоайето на хотела се мяркаха фигури, смътни сенки в светлината, същества от един друг свят. Такъв, в който нямаше място за нас.

После тъмнината изведнъж бе пронизана от чифт лъчи. Един бус мина направо по кея и спря на метри от нас, улавяйки ни като зайци в сноповете на фаровете си.

Хлопна се врата и насреща ни пристъпи мъж, хвърляйки гигантска сянка. Едва можех да различа чертите му, но си личеше, че е много едър. Носеше син работен комбинезон, ботуши и плетена шапка, нахлупена ниско над челото. Той се наведе, прочете табелките ни и изсумтя, лъхвайки ни с дъх на тютюн и алкохол.

– Качвайте се – рече кратко, като плъзна назад страничната врата на буса. – По-живо, че бездруго вече съм закъснял.

Вътре имаше въжета, рибарски мрежи с оранжеви буйове, стари дървени щайги, вонящи на развалена риба, кошове, инструменти, както и една мъртва овца. Аз отскочих в ужас при вида ѝ, но Питър по някаква причина изобщо не се притесни.

– Умряла е – каза, като допря търбуха ѝ с длан. – И е още топла.

И така, ние седнахме на пода при рибарските такъми и трупа на овцата и вдъхвайки мириса на изгорели газове, се задрусахме по тъмни черни пътища под смътното сребристо сияние на луната.

Докато накрая отново не видяхме и не подушихме морето. Дълъг каменен пристан се проточваше подобно на пръст в спокойните води, а край него леко се поклащаше малък катер. Човекът, когото по-късно опознахме като Нийл Кембъл, седеше в кабината и пушеше. Едрият мъж с плетената шапка паркира буса и след като ни заръча да слизаме, отиде до него.

Двамата размениха няколко думи, чу се и кратък смях, но не разбрах за какво си говорят. Накараха ни да се качим в катера и той пое през озарения от луната пролив към остров, издигащ се от морето. Отне ни едва десетина минути да го достигнем. Влязохме в плитко заливче и аз видях, че хълмистите хълбоци на острова са осеяни с къщи – странни, ниски каменни постройки със сламени покриви. В момента имаше отлив и брегът бе опасан от ивица черни и златисти водорасли.

– Следвайте ме – каза едрият мъж и ние слязохме, а катерът се отправи обратно през пролива. Той пое с едри крачки, а ние подтичвахме подир него по утъпкана пътека, водеща към една от къщите. Дървената врата се отвори със скърцане и аз за първи път се сблъсках с мириса на торфен дим. Той почти изпълваше предната стая, обляна в жълтеникава светлина от окачената на гредите газена лампа. В дъното тлееше черна чугунена печка, а пръстеният под бе посипан с пясък. Това помещение служеше едновременно за кухня, дневна и трапезария. По средата му имаше голяма маса, до стената бе поставен скрин, а от двете страни на входа имаше тесни, дълбоки прозорчета. Коридор с дъсчена ламперия, задръстен от окачени дрехи и инструменти, водеше, както скоро щяхме да узнаем, към още три стаи за спане. Нямаше тоалетна, нито електричество или пък течаща вода. Сякаш се бяхме върнали от двайсетия век в някакво тъмно, средновековно минало. Двама тъжни, сиротни пътешественици във времето.

С влизането ни една жена в тъмносиня басмена рокля, препасана с дълга бяла престилка, се извърна от печката. Възрастта ѝ бе трудна за определяне. Имаше коса със стомененосив оттенък, прибрана назад с гребени. Явно не бе млада, но от друга страна, по лицето ѝ нямаше бръчки. Тя ни хвърли дълъг, оценяващ поглед и каза:

– Сядайте на масата. Сигурно сте гладни.

Така си и беше. Мъжът също се настани заедно с нас, като свали шапката си, така че най-сетне успяхме да го разгледаме по-добре. Имаше сурови, изпити черти и дълъг, гърбав нос. Кокалчетата на едрите му като лопати ръце бяха космати, още косми се подаваха и изпод ръкавите на ризата му. За разлика от това, по темето му бяха останали само няколко редки кичура, потни и слепени от шапката.

Жената поднесе четири димящи чинии, пълни с плув­нало в мазен сос месо и картофи, разварени почти до разпадане. Домакинът затвори очи и промърмори няколко думи на език, който не разбирах. Сетне, вече уловил вилицата, се обърна към нас на английски:

– Аз се казвам Доналд Шеймъс, а това е сестра ми Мери-Ан. За вас сме господин и госпожица Джилис. Това е нашият дом, който сега е и ваш. Забравете миналото си. То е вече история. Отсега нататък ще бъдете Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис и ще правите онова, което ви се казва, или, бог ми е свидетел, ще съжалите, че изобщо сте се раждали. – Той натъпка устата си с храна и дъвчейки, хвърли поглед към сестра си, но тя запази пасивно мълчание. – Тук говорим келтски, така че най-добре го усвоявайте бързо. Ако проговорите и дума английски в мое присъствие, ще се счита, че не сте казали нищо. Подобно на онези клетници, които се опитват да говорят келтски в английските съдилища. Ясно ли е?

Аз кимнах, а Питър се обърна към мен за потвърждение, преди да стори същото. Нямах идея какво значи келтски и как ще го науча, но си премълчах.

Щом приключихме с вечерята, той ми подаде лопата и каза:

– Сигурно ще искате да се облекчите преди лягане. Ако е само по малка нужда, може и в храстите. Но ако е по голяма, си изкопайте дупка. И по-надалеч от къщата.

Така бяхме изпроводени навън в нощта за вечерния си тоалет. Вятърът се бе усилил и гонеше през небето перести облаци, зад които луната ту се скриваше, ту се показваше отново. Отведох Питър до място, предлагащо открита гледка към морето, и се залових да копая, чудейки се какво ли правят тук, ако завали дъжд.

– Ехо! – Тихият гласец, донесен от вятъра, сепна и двама ни. Обърнах се и зяпнах от почуда, виждайки Катрин да се хили насреща ни в тъмното.

– Как, по дяволите... – успях да измърморя само.

– Видях ви да идвате с лодката, около половин час след мен. Аз живея ей там, при госпожа О’Хенли. – Пръстът ѝ посочи към отсрещната страна на хълма. – Тя казва, че вече ще си имам келтско име. Пише се малко странно, но се произнася Кейт.

– Кейт – повторих. – Харесва ми.

– Това островче явно е място, където шибаната църква праща осиротели деца. Има още десетки като нас. – Лицето ѝ помръкна за миг. – А аз си помислих, че съм ви изгубила.

– Няма толкова лесно да се отървеш от нас – отвърнах, целият пърхащ от щастие, че съм я открил наново.