Човекът от остров Луис

Фин подкара нагоре по склона към селце, наречено Руба Бан. То се състоеше от няколко къщи, построени около началното училище и медицинския център. Указателна табела го насочи към църквата – каменно здание със стръмни стрехи и високи, обрамчени от бели ивици прозорци. Над входа в южния ѝ край имаше арка с бял кръст и надпис Quis ut Deus – „Кой е като Бог“. Отвън, пред оградата, върху метална стойка бе окачена корабна камбана и Фин се зачуди дали я бият, за да призовават вярващите на молитва. Върху нея с бели букви бе изписано името на кораба: „Дерфлингър“.

Той паркира колата и погледна надолу към пристанището Хаун и отвъд него, по посока на залива на Южен Уист. Морето искреше и потрепваше като живо, а слънчевата светлина обливаше хълмовете, по които се гонеха сенките на облаци. Вятърът, значително по-силен тук, отколкото край брега, издуваше връхната му дреха и рошеше гъстите къдрици на косите му, сякаш се мъчеше да ги изправи.

Белокоса жена, облечена в червена жилетка и тъмносива пола, миеше пода на преддверието. Беше надянала зелени гумени ръкавици до лактите и плискаше сапунена вода от яркочервена пластмасова кофа. Щом го видя, кимна с покритата си с копринена забрадка глава и се дръпна встрани, за да го пропусне.

За миг времето за него сякаш спря. Светлината се лееше във вътрешността на църквата през високите прозорци. Цветни статуи на Дева Мария с малкия Исус и крилати ангели, приведени в молитва, хвърляха дълги сенки върху тесните дървени скамейки. Над амвона бе изрисуван син небосвод с греещи в него звезди, а самият олтар, драпиран с бяла покривка, почиваше върху носа на малка лодка.

Той почувства как всяко косъмче по ръцете и врата му настръхва. Защото това бе църквата с лодката в нея, за която бе говорил Тормод.

– Извинете.

Жената се надигна от своята кофа.

– Да?

– Знаете ли какъв е смисълът на лодката под олтара?

Тя изправи гръб и опря ръце върху хълбоците си.

– О, знам. Това е чудесна история. Виждате ли, църквата била издигната от местните хора. Те са добили камъните, издялали са ги и са ги пренесли дотук на гръб, както и пясъка и всички останали материали. Благочестиви души са били. Всеки един от тях е намерил място в рая, не ще и дума. – Тя пъхна бърсалката обратно в кофата и се облегна върху дръжката ѝ. – Но онези, които платили за строежа, били рибарите. Обещали да дадат за църквата парите от улова за една нощ. Тогава всички се молили и на сутринта те се върнали с повече риба от всякога. Изкарали двеста паунда от продажбата ѝ. Много пари за онова време. Та лодката е в знак на почит към онези смелчаци, които рискували да се преборят с морето в името господне.

Отвън Фин заобиколи по чакълестата пътека до западната страна на постройката, откъдето склонът се спускаше стръмно към брега. Отвъд къщите на хълма и надгробните камъни, осеяли торфеното поле в нис­кото, се простираше плажната ивица. Проблясваща в сребристо на фона на плитките тюркоазени води на залива. Точно според описанието на Тормод.

В ума му изникна един откъс от доклада на аутопсията, който бе чел едва предната вечер, под потрепващата светлина на луминесцентна лампа в своята палатка.

Под дясната колянна капачка има овално петно, като от протриване, тъмнокафяво на цвят, с размери 5 на 2,5 сантиметра. Повърхностният слой на кожата е увреден и в него са заседнали ситни песъчинки със сребрист цвят.

Патологът бе открил ситен сребрист пясък и във всички други охлузвания и контузии по долната част на тялото. Не златист, какъвто се намираше по плажовете на остров Харис, а сребрист като този тук, на мястото, наречено от Тормод „Плажа на Чарли“.