Човекът от остров Луис

Двайсет и пета глава

– Кой е този?

– Вашият внук, господин Макдоналд. Фионлах.

Изобщо не ми се струва познат. Виждам как някои от останалите, насядали като чучела по креслата си, вдигат глави, за да огледат младото момче със странна, щръкнала на шипове прическа, което е дошло да ме посети. Любопитно им е. И действително, как ли е накарал косата си да стои изправена така? И защо?

Сестрата придърпва един стол и момчето сяда до мен. Явно се чувства неловко, но как, по дяволите, да му помогна, след като дори нямам представа кой е.

– Не те познавам – казвам му. Абсурдно е да имам внук. Та аз съм твърде млад, за да бъда дори баща. – Какво искаш?

– Аз съм синът на Маршели – отвръща той.

Усещам как сърцето ми прескача.

– Маршели? Тя тук ли е?

– Отиде до Глазгоу, дядо. Има изпити в университета. Ще се върне след ден-два.

Новината ми идва като шамар в лицето.

– Но тя обеща да ме вземе оттук. Писна ми да стоя в този хотел.

По цял ден не правя нищо, освен да зяпам през прозореца. Виждам как децата минават сутрин по улицата на път за училище. Вечер ги виждам отново, когато се връщат. И не мога да си спомня какво се е случило междувременно. Предполагам, че трябва да съм обядвал, защото не изпитвам глад. Но и от това нямам спомен.

– Дядо, не се ли сещаш как навремето ти помагах да събираме овцете? И да ги вкарваме в кошарата за стригане?

– А, стригането! Тежка работа си беше. Направо да капнеш от умора.

– Да, а аз идвах заедно с теб още от петгодишен.

– Симпатично момченце беше ти, Фин. Маршели много си падаше по теб.

– Не, дядо, аз съм Фионлах. Фин е баща ми. – Той ми хвърля една от онези усмивки, с които хората напоследък постоянно се обръщат към мен. Някак смутени, сякаш ме имат за малоумен. – Сега върша същото за Мърдо Морисън, колкото да изкарам малко джобни пари. Тази година му помагах и при агненето.

Виж, агненето помня добре. На острова никога не падаше сняг, но ставаше адски студено, а вятърът в някоя влажна мартенска нощ направо можеше да те пререже надве. Никога по-рано не бях виждал как се ражда животно и първия път едва не повърнах. Цялата тази кръв, и плацентата. Но пък беше удивително да гледаш как малкото създание, приличащо на удавен плъх, си поема дъх, как се изправя на треперещите си крачка. Природата в оголен вид.

Много неща научих през онази зима. Например, че колкото и тежък да ми се е струвал животът в сиропиталището, може да бъде и далеч по-зле. Не че са ни били или тормозили. Но оцеляването бе мъчно дело и никой не ни щадеше само заради това, че сме били деца.

Имаше ежедневни задачи. Още по тъмно, дълго преди да потеглим за училище, се изкачвахме по хълма да носим с кофи вода от извора. Режехме и водорасли от брега, които Доналд Шеймъс продаваше на фабриката за преработка „Алджинейт Индъстриз“ в Орасай. Това беше убийствена работа. Трябваше да газиш по хлъзгавите черни скали при отлив, превит надве със сърп в ръка, докато острите като бръснач черупки на раковините разраняваха ръцете ти. Мисля, че после водораслите се изгаряха и от пепелта им се правеше тор. Някой ми беше казал, че от тях се получавали експлозиви, паста за зъби и дори сладолед, но аз не вярвах. Сигурно са ме вземали за толкова наивен, колкото и Питър.

След агненето на овцете идваше ред на рязането на торф по склоновете на хълма Бейн Шкитхан. Доналд Шеймъс отрязваше чимовете със своята права лопата „тараскер“ и ги нареждаше на купчини по три. Нашата роля бе да ги обръщаме ту от едната страна, ту от другата, докато изсъхнат на вятъра, а после да ги пренесем до къщата в големи плетени кошове. Кончето, което деляхме със съседа, невинаги беше на разположение, затова понякога се налагаше да ги мъкнем на гръб.

През лятото настъпваше събирането на сено. Косеше се на ръка, бурените и по-грубите стъбла се отстраняваха, а тревата се оставяше да съхне. Копите трябваше да се претръскват и обръщат, за да не загният. За целта бе нужно хубаво време и ние постоянно се молехме да не завали. Едва когато сеното бе вързано на бали, а плевнята – напълнена догоре, Доналд Шеймъс се успокояваше, че ще има достатъчно храна за овцете през зимата.

Човек не би предположил, че ще ни остава време и за училище, но Питър и аз всяка сутрин се качвахме заедно с останалите деца на лодка, а после на автобус, който ни откарваше до гимназията – постройка с покрив от гоф­рирана ламарина на кръстовището в Дълибърг. Имаше и техникум, на още половин километър надолу по пътя. Аз обаче посещавах гимназията само до инцидента на Нова година. След него Доналд Шеймъс отказа да ме пус­ка повече и Питър трябваше да ходи сам.

Доналд и Мери-Ан не бяха лоши хора, макар в тях да нямаше любов. Знам, че някои от другите сираци, настанени на острова, са били подлагани на ужасен тормоз, но не и ние.

Мери-Ан говореше рядко и почти не показваше, че забелязва присъствието ни. Освен когато ни хранеше или переше малкото ни дрехи. Прекарваше повечето време в предене, боядисване и тъкане на вълна. Имаше също и валяне, при което по няколко жени се събираха около дълга дървена маса и биеха вълнената тъкан, докато тя не се сплъстеше и не станеше напълно непромокаема. Това се правеше под съпровода на ритмично пеене. Безкрайни песни, измислени, за да направят монотонния процес по-поносим. Никога не съм чувал жените да пеят толкова много, колкото на острова.

Доналд Шеймъс бе суров, но справедлив. Колкото и пъти да ме е пердашил с ремъка, винаги е било заслужено. Но никога не му позволявах да вдигне ръка на Питър. Дори брат ми да стореше някоя беля, той не бе виновен. Трябваше доста да се опъна на приемния ни баща, преди да изясним този въпрос.

Не помня какво бе направил Питър онзи път – може би бе счупил яйцата от полога. Това се случи на няколко пъти, преди да спрат да го пращат да ги носи. Във всеки случай, Доналд бе бесен и като го сграбчи за яката, го завлече в кошарата, където винаги бе топло и миришеше на тор.

Докато стигна там, брат ми вече бе наведен върху магарето за дърва, с панталони, смъкнати до глезените. Доналд тъкмо сваляше колана си и щом ме видя, недвусмислено ми заповяда да си обирам крушите. Но аз останах и се озърнах наоколо. На стената в ъгъла бяха облегнати две чисто нови дръжки за брадва и аз грабнах едната. Стиснах я здраво, усещайки в дланта си хладния допир на гладкото дърво, и я опитах на тежина.

Той поспря и погледите ни се срещнаха, но аз не сведох очи, а само поклащах топоришката покрай бед­рото си. Доналд Шеймъс бе едър мъж и ако се бе стигнало до бой, несъмнено щеше здравата да ме подреди. Но и аз вече бях як младеж и никой от двама ни не се съмняваше, че с дебелото дърво в ръка ще му нанеса значителни поражения.

Така, без да промълвим и дума, чертата бе теглена. Той препаса колана си и изръмжа на Питър да се пръждосва, а аз оставих дръжката обратно на мястото ѝ.

Когато идваше мой ред да опитам каиша, никога не се съпротивлявах и мисля, че след този случай той нашарваше задника ми два пъти по-често от необходимото. Сякаш отнасях и порцията, полагаща се на брат ми, но това не ме притесняваше. Болката отминаваше, а обещанието към майка ми си беше спазено.

През втората зима спасих едно от агнетата от сигурна смърт. То беше много слабо, едва се държеше на крака, а овцата по някаква причина не го хареса и му отказа вимето си. Тогава Доналд ми даде бутилка с биберон и ми заръча да го храня.

Прекарах близо две седмици в това занимание и бе очевидно, че агнето ме взема за своя майка. Беше женско и аз го кръстих Мораг, а то ме следваше навсякъде, като куче. Когато ходех да режа водорасли, слизаше с мен до брега, а на обяд, докато ядях сандвичите, приготвени ми от Мери-Ан, се свиваше до мен и двамата се топлехме. Аз го галех по главата, а то ме гледаше с големи, пълни с обожание очи. Това бе първата изпълнена с обич връзка, която имах с някое живо същество след смъртта на майка ми. С изключение, разбира се, на Питър. Но това беше различно.

Странно е, че именно Мораг стана причина за първото ми сексуално изживяване с Кейт. Или по-точно, нейната ревност към агнето. Изглежда глупаво някой да ревнува от едно животинче, но тук не бива да се забравя дълбочината на емоционалната ми привързаност към него.

До този момент аз дори не бях помирисвал секс и част от мен предполагаше, че той навярно е за другите хора, а аз така и ще прекарам остатъка от живота си, мастурбирайки под одеялото.

Докато Кейт не ме взе в свои ръце. Образно казано.

Тя вече на няколко пъти се бе оплаквала от прекомерното ми внимание към Мораг. По-рано винаги ходех на кея да посрещам Питър и нея след училище и тримата се забавлявахме да хвърляме камъни в залива, или прекосявахме хълма и слизахме до плажа от другата му страна, който тя наричаше Плажа на Чарли. Тук никога нямаше жива душа и ние играехме на криеница сред високите треви и порутени стопански постройки, или се надбягвахме по твърдия гладък пясък при отлив. Но след появата на Мораг аз започнах да пропускам тези занимания.

– Излагаш се вече с това агне – рече ми един ден Кейт. – Разбирам поне да беше куче! – И действително, моята любимка вече бе достатъчно голяма, за да пасе сама, но аз все още я водех навсякъде със себе си. Вървяхме мълчаливо по пътя, водещ покрай магазина на Никълсън. Беше хубав пролетен ден, с лек югоизточен ветрец, а небето бе ясно, само с няколко бели облачета, подобни на снопчета развлечена вълна. Слънцето топлеше приятно кожата и изглеждаше, че зимата най-сетне се е оттеглила в своите мрачни предели да чака есенното равноденствие, след което отново щеше да покаже зъбите си с октомврийските бури. Но сега, на прага на задаващото се лято, всичко това изглеждаше твърде далечно. Повечето мъже бяха излезли в морето, а жените седяха пред праговете на къщите си и се занимаваха с ръкоделие. Звукът на песните им, носени от вятъра, бе странно въздействащ. Всеки път, щом го чувах, по гърба ми полазваха тръпки.

– Хайде да се срещнем довечера – понижи глас Кейт, сякаш някой можеше да ни подслуша. – Искам да ти дам нещо.

– Довечера? – учудих се. – Кога, след вечеря?

– Не. Щом се стъмни хубаво и всички заспят. Ще успееш ли да се измъкнеш през задния прозорец?

– Предполагам, че да – отвърнах озадачено. – Но защо? Ако имаш нещо да ми даваш, защо не ми го дадеш сега?

– Защото не мога, глупчо!

Спряхме на билото на хълма, откъдето се откриваше гледка през залива към Лудах.

– Ще се видим на кея в единайсет. Дотогава всички у вас ще са по леглата, нали?

– Разбира се.

– Добре. Значи няма проблем.

– Не съм сигурен само дали на Питър ще му допадне.

– За бога, Джони, не можеш ли веднъж да свършиш нещо без Питър? – Лицето ѝ бе поруменяло и тя ме гледаше по много особен начин.

Внезапният ѝ изблик ме стресна. Ние винаги правех­ме нещата заедно – Кейт, Питър и аз.

– Разбира се, че мога – рекох леко засегнато.

– Е, тогава до единайсет. Само ти и аз. – И като ми обърна гръб, пое към къщата на семейство О’Хенли.

Без сам да знам защо, идеята да се измъкна сам посред нощ, за да се срещна с Кейт, ми се струваше странно възбуждаща. Щом падна мрак, а вятърът утихна, вече едва сдържах нетърпението си. Питър и аз довършихме задачите за деня и после вечеряхме заедно с Доналд и Мери-Ан в тишината, която неизменно настъпваше след молитвата. Мълчанието не беше нарочно, просто никой от нас нямаше какво да каже на останалите. Какво можехме да обсъждаме? Цикълът на съществуването ни изобщо не се променяше от седмица на седмица и от сезон на сезон. Нещата следваха естествения си ред и не се нуждаеха от дискусия. Дори келтския език бяхме научили навън. Питър го усвои в училище – не от часовете, в които се говореше само английски, а на площадката и през междучасията. А аз трябваше по необходимост да го говоря със съседските хлапета, които, дори да знаеха английски, в никакъв случай нямаше да го покажат пред мен.

После Доналд Шеймъс седна край печката с вестника и лулата си, докато Мери-Ан миеше съдовете, а аз помагах на Питър да си приготви домашните. Точно в десет настъпи часът за лягане. Огънят бе угасен, лампите – също и ние се разотидохме по стаите с мирис на торфен дим, тютюн и газ за горене в ноздрите.

Брат ми и аз деляхме едно голямо легло в задната спалня. Имаше също гардероб и скрин, които едва оставяха достатъчно място за отваряне на вратата. Питър заспа след десет минути, както винаги, и нямаше защо да се притеснявам, че ще го събудя, докато се обличам и измъквам навън през прозореца. Но нямах представа колко дълбоко спят Доналд и Мери-Ан, затова малко преди часовникът да удари единайсет, открехнах вратата и се заслушах в тъмнината на антрето. Не след дълго различих два вида хъркане – едното гръмко и гърлено, а другото по-тънко и носово. Не знаех кое принадлежи на брата и кое на сестрата, но явно можех да бъда спокоен.

Затворих отново вратата и отидох до прозореца. Дръпнах полека завесите, освободих райбера и вдиг­нах черчевето нагоре. То изскърца и Питър се обърна със сумтене, но не се събуди. Видях как устните му помръдват – може би изричаше думите, които никой не бе пожелал да чуе от него по време на вечеря. Седнах върху перваза, провесих крака навън и скочих върху тревата.

Беше удивително светло. Луната тъкмо изгряваше, разливайки безцветно сияние над хълмовете. Небето изглеждаше по-скоро тъмносиньо, отколкото черно. През лятото залезът щеше да настъпва чак към полунощ и дори по-късно, но дотогава трябваше да минат още доста седмици. Пресегнах се назад, за да дръпна отново завесите и да притворя прозореца. После се впуснах като отвързана хрътка надолу по хълма, като порех високите треви и шляпах с подметки из мочурищата, изпълнен с окриляващо чувство на свобода. Бях навън и нощта принадлежеше на мен. И на Кейт.

Тя ме чакаше край кея, доста нервна и нетърпелива, както ми се стори.

– Къде се губиш досега? – Шепотът ѝ прозвуча удивително силно и аз си дадох сметка, че вятърът е стихнал напълно и се чува само бавното, равномерно дихание на морето.

– Сигурно е най-много единайсет и пет – отвърнах, но тя изцъка с език и като ме улови под ръка, ме поведе нагоре по пътеката към Руба Бан. В къщите по склона не се мяркаше нито една светлинка и целият остров изглеждаше потънал в сън. Лунната нощ правеше придвижването лесно, но криеше и известна опасност – ако някой излезеше навън, щеше да ни зърне ясно като на длан.

– Къде отиваме? – попитах.

– На Плажа на Чарли.

– Защо?

– Ще видиш.

По пътя имахме само едно дребно премеждие. Кейт внезапно ме дръпна за ръкава и двамата бързо се снишихме. В близкия двор се отвори врата, очертавайки ярък правоъгълник от светлина. През нея излезе възрастен мъж с лопата и вестник в ръка. Повечето хора ползваха нощно гърне, което се изпразваше на сутринта, но старият господин Макгинти явно бе решил, че в такава хубава нощ ще е добре да се облекчи на чист въздух. Така ние трябваше да лежим и да се кискаме в тревата, докато той изкопа малка ямка и като клекна над нея със запретната до врата нощница, взе да се напъва и да пъхти.

Кейт запуши устата ми с ръка, но едва успяваше да сдържи собствения си смях. Измежду здраво стиснатите ѝ устни излизаха малки експлозии въздух, затова аз също сложих длан върху тях. Стояхме така, плътно притиснати един в друг, близо десет минути, докато господин Макгинти си свърши работата.

Мисля, че това бе първият път, когато почувствах сексуалността на нейното тяло. Нейната топлина, мекотата на гърдите ѝ, притиснати в мен, крака ѝ, преметнат върху моя. И у мен полека започна да се надига възбуда, едновременно приятна и плашеща. Тя носеше светла басмена рокля с изрязано деколте, което разкриваше формите ѝ. Помня, че онази нощ беше боса и в краката ѝ, огрени от лунната светлина, имаше нещо особено чувствено и изкусително.

Косата ѝ бе доста пораснала от напускането на сиропиталището и падаше върху раменете ѝ на меки кестеняви къдри, а твърде дългият бретон постоянно влизаше в очите ѝ.

Докато лежахме в тревата, долових още и лекия аромат на цветя, който се носеше около нея – свеж и с лека мускусна нотка, напълно различен от онзи, с който я помнех от Дийн. Когато господин Макгинти най-сетне се прибра у дома и ние снехме ръце от устите си, подуших въздуха отново и я попитах какъв е този мирис.

– Просто одеколонът на госпожа О’Хенли – изкиска се тя.

– Какво е това?

– Парфюм, глупчо. Пръснах си го ето тук, на врата. Харесва ли ти?

Харесваше ми, и още как. Не знаех какво има в него, но караше стомаха ми да пърха, сякаш вътре имаше пеперудки. Очите ѝ, едва на педя от моите, изглеждаха много тъмни под лунната светлина, а пълните ѝ устни ме привличаха почти неустоимо да ги целуна. Преди да успея да се поддам на изкушението обаче, тя скочи и ми даде знак с ръка да побързам.

Изправих се и двамата продължихме тичешком покрай началното училище и по пътя, минаващ над плажа. Тук спряхме запъхтени, за да се насладим на гледката. Морето искреше в трептящо мълчание под нас, а вълните се плискаха кротко в пясъчната извивка на залива. Лунната пътека се простираше до безкрай, а линията на хоризонта се нарушаваше единствено от шепа тъмни островчета и мрачния, масивен силует на Бара.

Никога не бях виждал подобна нощ. Мека и съблазнителна, сякаш нарочно подпомагаща тайния план на Кейт.

– Ела – подкани ме тя и пое по тясна пътечка през бурените, към руините на стара къща на самия бряг. Щом се озовахме между каменните ѝ стени, тя се отпусна върху тревясалия под и потупа с длан мястото до себе си. Седнах, долавяйки с всичките си сетива топ­лината на нейното тяло, тихите въздишки на морето, кадифения, обсипан със звезди небосвод над главите ни. Изпълнен с неведомо очакване от погледа на нейните блестящи тъмни очи, от допира на пръстите ѝ, преминали като електрически ток през лицето ми.

Нямам представа откъде се учим да правим тези неща, но преди да разбера какво става, аз я държах в прегръдките си и ние се целувахме. Меки и топли устни, отварящи се, за да позволят на езиците ни да се срещнат. Тръпнещи, търсещи. Усетих ръката ѝ между краката си, където напрежението вече изпълваше панталоните ми, а моята се плъзна под тънкия плат на роклята, за да напипа меката, поклащаща се гръд, зърното, набъбнало и твърдо като лешник.

Чувствах се замаян. Упоен. Напълно изгубил контрол, понесен от морето от хормони. Съблякохме се трескаво, захвърляйки дрехите както ни падне, и се притиснахме голи един в друг. Мека, податлива, влажна, гореща плът. Не знаех какво върша. Момчетата никога не знаят. Те само следват някакъв груб инстинкт. Кейт бе онази, която направляваше нещата. Пое члена ми в ръка и го насочи нежно вътре в себе си. Простенах, почти изкрещях от болка или удоволствие, а после първичните ми инстинкти влязоха в играта и аз извърших онова, което бях програмиран да върша. Нейните викове само ме възбуждаха още повече, довеждайки до естествения и, разбира се, твърде скорошен финал.

Но Кейт бе подготвена за него и ме накара да изляза, така че семето ми се изля отвън, сребристо на лунната светлина върху меката извивка на корема ѝ.

– Не искаме да забременея, нали? – каза, след което постави ръката ми между бедрата си. – А сега ме накарай и аз да свърша.

С нейна помощ неловките ми пръсти бързо се научиха как да изтръгват отклик от влажната мекота на устните ѝ и аз бях изпълнен от огромно желание да я задоволя, докато тя извиваше тяло отново и отново, преди накрая да извика в нощта и да се отпусне задъхана върху тревата, с усмивка върху пламналото лице.

Тя се пресегна, улови главата ми с ръце и ме придърпа надолу, за да ме целуне. Дълга, сластна целувка, при която езикът ѝ бавно се преплиташе в моя. В следващия момент вече беше на крака и ме дърпаше към морето.

– Хайде, Джони!

И ние се затичахме голи между камъните, прекосих­ме пясъка и влязохме във водата.

Шокът от съприкосновението на студената вода с разгорещената ни кожа бе толкова силен, че за секунда дъхът ни замря. После и двамата неволно изпищяхме. Макар че наоколо нямаше обитаеми къщи, истинско чудо е, че никой не ни е чул, защото гласовете ни сигурно са отекнали чак до другия край на острова.

– Замръзна ми задникът! – извика Кейт в тъмното, а аз се ухилих и отвърнах:

– Пак ще ти го стопля.

С пляскане се върнахме обратно към плажа, изкачих­ме се до разрушената къща и се отъркаляхме в тревата, за да се изсушим. Навлякохме набързо дрехите си и легнахме един до друг, притиснати в обятията си и загледани нагоре към звездите. Омагьосани, останали без дъх, сякаш за първи път в човешката история откривахме секса.

Дълго време не разменихме нито дума, докато накрая аз не попитах:

– Какво беше онова, което искаше да ми дадеш?

А Кейт само се изкиска.

Повдигнах се на лакът и я изгледах озадачено.

– Нещо смешно ли казах?

– Един ден ще разбереш, голямо момче – отвърна все още усмихната тя.

Отпуснах се пак по гръб и неприятното усещане, че ми се подиграват, бързо се стопи, отстъпвайки място на всепомитащо чувство на любов, на желание да съм винаги до нея, да я пазя и защитавам. Тя зарови лице в шията ми, прегърнала ме с ръка и преметнала единия си крак връз мен, а аз просто се взирах в звездите, изпълнен с ново блаженство от това, че съм жив.

– Защо наричаш това място Плажа на Чарли? – попитах, като я целунах по косата.

– Защото тук Хубавия принц Чарли9 е слязъл на сушата, когато през 1745-а дошъл да събира войски за якобитското въстание срещу англичаните – отвърна тя. – Поне така ни учат в училище.

9 Чарлз Едуард Стюарт (1720–1788) – претендент за короната на Англия, Шотландия и Ирландия. – Б. пр.