Човекът от остров Луис

Докато се връщаше по западното крайбрежие, през Барвас, Сиадер и Дел, на хоризонта се събираха тъмните легиони на поредния облачен фронт. В огледалото за обратно виждане все още можеше да види слънцето, греещо косо от югозапад над обагрените в пурпур планини на Харис. Всяко селце, което подминаваше, се очертаваше ярко на фона на светлината – старите бели къщи и нелепите по-нови постройки, издигнати през двайсети век от бившето Министерство на земеделието и риболова. С техните измазани стени и стръмни покриви с капандури, те бяха отчайващо зле приспособени да устояват на суровия климат на острова.

В полето на изток, сред златистите изсъхнали треви, се виждаха групички мъже, които използваха сухия следобед да копаят торф с дългите си прави лопати.

Скоро отпред се извиси мрачният, безрадостен силует на църквата в Крос – знак, че вече е почти у дома.

У дома? Нима тук наистина все още бе негов дом? Това брулено от ветровете кътче на планетата, където животът бе доминиран от вечно воюващите фракции на непримиримата протестантска религия? Където мъжете и жените цял живот се бореха да изкарат прехраната си от земята или от морето, обръщайки се във времена на безработица към индустриите, които на свой ред идваха и си отиваха, оставяйки подире си ръждивите утайки на провала?

Сега всичко изглеждаше дори по-потискащо, отколкото в неговата младост. Нов период на упадък след краткия възход, подхранван от флиртуващите за гласове политици, изхарчили милиони за един умиращ език.

Но ако домът му не беше тук, то къде? Къде другаде под слънцето щеше да чувства подобна близост със земята, със стихиите, с хората? Обзе го съжаление, задето така и не бе довел Роби на мястото, обитавано от неговите предци.

Пътьом се отби до къщата на Маршели, но там нямаше никой и той продължи покрай двора на родителите си към хълма, откъдето се откриваше гледка над цялото северно крайбрежие. Зави наляво по пътя, водещ за старото кробостко пристанище. Тук имаше постройка с лебедка и стръмна бетонна рампа, стигаща до малък кей в сянката на скалите. Навити въжета с оранжеви буйове бяха захвърлени върху купчини ръждясващи вериги. До стената бяха наредени кошове за раци и омари. Рибарски лодки лежаха килнати настрани, вързани за метални халки. Сред тях се виждаха и разнебитените останки на лодката, която неговият баща бе възстановил, боядисал в лилаво и кръстил на името на майка му. Следи от изгубени животи след всичките тези години.

Също и от неговия собствен живот. Тъжни, горчиво-сладки спомени витаеха сред олющените стени на старата бяла къща, кацнала на хълма над пристанището. Домът, където бе прекарал юношеството си, търпян от своята леля, неохотно поела отговорността за сирачето на мъртвата си сестра. Дом, изпразнен от топлина и любов.

Стъклата още стояха по прозорците, а вратите бяха заключени, но рамките им бяха прогнили, а влагата и ръждата вършеха своето. Малко по-надолу, върху ивицата трева покрай скалите, бяха руините на старата каменна къща, където бе играл като дете. Само четири голи стени. Без покрив. Без врати. Без прозорци. Някой навремето я бе издигнал тук заради гледката, но отдавна я бе изоставил на волята на жестоките арк­тически ветрове, връхлитащи бреговете през зимата. Дългата сурова зима, която той помнеше добре.

Тревясала пътека водеше до чакълестия плаж. Близо до водата, над гниещите водорасли, черните скали бяха обагрени в оранжево, покрити от микроскопичните черупки на отдавна умрели морски създания. В далечния край на носа се издигаха три самотни каменни пирамиди, които стояха там, откакто Фин се помнеше.

Всъщност нищо не се променяше, освен хората, които идваха и си отиваха, оставяйки своите мимолетни следи.

През шума на вятъра долетя звук на приближаваща кола и той видя Маршели да спира край пътя със старата астра на Артър. Тя излезе, захлопна вратата и пъхнала ръце в джобовете си, се спусна по пътеката до него. Известно време двамата стояха в мълчание, зареяли погледи към скалите на западния бряг на залива. После тя се обърна и махна към пустеещия дом зад гърбовете им.

– По-добре ремонтирай къщата на леля си. Далеч по-запазена е от тази на вашите.

– Не е моя – отвърна Фин. – Тя я завеща на някаква благотворителна организация в полза на животните. Типично за нея. Те нямаше какво да я правят и след като не успяха да я продадат, просто я оставиха да гние. Впрочем дори да я притежавах, пак не бих стъпил вътре.

– Защо?

– Защото е обитавана от духове.

– Моля? – смръщи вежди Маршели. – Какви духове?

– Тези на младия Фин Маклауд и всичките му злочестини. За последно спах в нея в нощта преди погребението на леля ми и тогава се заклех, че никога повече няма да го правя.

– Младият Фин – протегна ръка тя и леко го докосна по бузата с върховете на пръстите си. – Спомням си го. Обикнах го още от първия миг, в който го видях. И никога не му простих, задето разби сърцето ми.

Той я погледна в очите и в съзнанието му отново прозвуча въпросът на Гън. Кожата ѝ бе поруменяла от вятъра, рошещ косата ѝ на дълги копринени кичури, които се вееха зад главата ѝ като знаме на свободата. Фините ѝ черти, макар и леко загрубели от времето и изпитанията, все още бяха ясни и привлекателни. Малкото момиченце от неговото детство, цъфтящата девойка от младостта му още бяха тук, в тази зряла, забавна, интелигентна жена, която някога така лекомислено бе наранил. Но човек не можеше да върне времето назад.

– Показах на баща ти снимка на човека, изваден от мочурището. Сигурен съм, че той го позна.

Маршели дръпна ръката си като ударена от електрически ток.

– Значи е вярно.

– Така изглежда.

– Все се надявах, че е станала някаква грешка. Че са объркали ДНК пробите, или нещо подобно. Родителите са скалата, върху която градиш живота си. Малко шокиращо е, когато тя започне да се клати под краката ти.

– Показах му и медальона на свети Кристофър, а той го взе и го хвърли в морето. Каза, че го получил от някоя си Кейт, както и че всички били католици.

Върху лицето ѝ се изписа смайване.

– Той явно е напълно изкуфял. Вече не знае какво говори.

Фин не беше толкова уверен, но реши да запази съмненията за себе си.

– Джордж Гън ще ходи утре на остров Харис, да проучи семейството на баща ти. Предложи ми да отида с него. Да го направя ли?

– О, да – отговори бързо Маршели, а сетне добави: – Но само ако ти искаш. Ако можеш да отделиш време. Аз ще трябва да отскоча до Глазгоу за няколко дни. Имам да вземам изпити, макар че, честно казано, хич не ми е до това. – Тя се поколеба. – Ще съм ти благодарна, ако наглеждаш Фионлах, докато ме няма.

Фин кимна и помежду им се възцари тишина, запълвана единствено от вятъра. Той свистеше сред тревите, надигаше морските вълни срещу скалите и носеше далечните крясъци на чайки, опитващи се да овладеят неговите пориви и течения. Блъскаше безмилостно и тях самите, издуваше дрехите им, сякаш се мъчеше да ги събори. Маршели опря ръка върху лакътя му, а той се пресегна и прокара пръсти през нейните коси, по гладката кожа на шията ѝ. Тя направи едва забележима крачка към него и той почти долови топлината на тялото ѝ. Колко лесно щеше да бъде да я целуне.

В далечината прозвуча клаксон и те се обърнаха да видят минаващата кола. От шофьорския прозорец махаше женска ръка и Маршели ѝ помаха в отговор.

– Госпожо Макричи – каза и моментът бе безвъзвратно изгубен, отнесен от вятъра подобно на думите им.