Човекът от остров Луис

Шеста глава

Отначало Фин беше напълно дезориентиран. В ушите му, надделявайки над шума на вятъра и водата, се разнасяше непрестанно бумтене. Беше му задушно и се обливаше в пот, макар че лицето и ръцете му бяха студени. Щом отвори очи, в първия миг бе заслепен от странна, синкава светлина. Отне му половин минута, докато си спомни къде се намира, вторачен в плата на палатката, който се раздуваше и спускаше над главата му като гръдния кош на запъхтян бегач на дълги разстояния. Около него цареше пълна бъркотия – разхвърляни дрехи, полуразопакован багаж, лаптоп, пръснати книжа.

Предната вечер по здрач бе избрал място, което му се бе сторило относително равно, за да разпъне двуместната си палатка. Едва сега си даваше сметка, че то е наклонено по посока на крайбрежните скали и морето отвъд. Той приседна, вслушвайки се в свистенето на вятъра във въжетата на палатката, сетне се измъкна от спалния чувал и навлече чисти дрехи.

Когато спусна ципа на входа и излезе навън, го очак­ваше ярко утро. През нощта бе валяло, но вятърът вече беше изсушил тревата. Фин седна бос сред нея и докато обуваше чорапите си, примижа от отражението на слънцето в океана – блестящ кръг, който изчезна, щом пролуката в облаците се затвори, сякаш някой бе угасил електрическа крушка. Той присви колене към гърдите си и опря лакти върху тях, вдишвайки соления въздух, примесен с мирис на торфен дим и влажна пръст. Вятърът разрошваше късите му руси къдрици, пощипваше го по лицето и изпълваше гърдите му с възхитителното чувство, че просто е жив.

Надзърна през лявото си рамо и видя запустялата къща на родителите си. Зад нея личаха руините на старата, „черна къща“, приютявала предците му столетия наред. Като дете бе играл в нея, безгрижен и щастлив, без дори да подозира какво му готви бъдещето.

Отвъд хълма пътят се спускаше надолу към шепа разхвърляни къщи и дворове, съставляващи селото Кробост. Пристройки за тъкачници с червени ламаринени покриви, къщи с бяла или розова мазилка, огради с разкривени колове, бодлива тел със снопчета вълна, развявани от вятъра. Тесни парцели, спускащи се към брега, някои култивирани за ниви и зеленчукови градини, а други просто оставени за паша на овцете. Разхвърляни скелети на трактори и комбайни, ръждясващи символи на някогашни надежди за просперитет.

Зад билото стърчеше тъмният покрив на кробостката църква, доминираща както над хоризонта, така и над съществуването на хората, живеещи в нейната сянка. Пред долепения за нея дом на свещеника бе простряно пране и белите чаршафи плющяха неистово на вятъра като обезумели сигнални флагчета, приканващи към възхвала и страх от бога.

Фин презираше църквата и всичко, свързано с нея, но в познатата гледка имаше нещо успокояващо. Все пак тук бе родното му място и това повдигаше духа му.

Чу някой да го вика по име, нахлузи обувките и се изправи на крака. До колата му, паркирана пред външната порта, стоеше младеж, който, щом го видя, прекоси тревясалия двор с неуверена усмивка на лице. Беше към осемнайсетгодишен, почти наполовина на неговата собствена възраст. Със светла коса, оформена на гребен с помощта на гел, и теменуженосини очи, толкова поразително напомнящи тези на майка му, че при вида им по кожата на Фин полазиха тръпки. За момент двамата се гледаха в неловко мълчание, преди Фин пръв да протегне ръка.

– Здравей, Фионлах.

Момчето я стисна кратко и силно, сетне кимна по посока на палатката.

– Там ли спиш?

– Само докато се поуредя.

– Дълго време мина.

– Вярно.

– Девет месеца – рече Фионлах с укор в гласа.

– Доста неща имах да приключа.

Младежът леко наклони глава встрани.

– Това значи ли, че си дошъл за постоянно?

– Може би. – Фин хвърли поглед към къщата. – Все пак тук е моят дом. Мястото, където се връщаш, когато няма къде другаде да отидеш. А дали ще остана или не... зависи. – Той обърна зелените си очи обратно към момчето. – Хората знаят ли?

Последвалите секунди мълчание тегнеха от съзнанието за историята, която ги свързваше.

– Знаят само, че баща ми е загинал на Скер миналия август, по време на лова на гуга.

– Е, така вероятно е най-добре.

Двамата се упътиха по обраслата пътека към входа на старата „бяла къща“. Вратата отдавна липсваше, бяха останали само няколко парчета от касата. От лилавата боя, с която баща му навремето щедро бе боядисвал всяка дървена повърхност, включително и подовете, личаха избледнели, олющени петна. Керемидите на покрива още стояха, но гредите бяха прогнили и по всички стени се стичаше влага. Дюшемето бе вдигнато почти напълно, с изключение на няколко по-упорити дъски. Цялото място представляваше една куха черупка, без следа от любовта, сгрявала го някога.

– Смятам да доизтърбуша всичко тук и да го пост­роя наново – подхвърли Фин. – Може би ще искаш да ми помогнеш през лятната ваканция?

– Може би – сви неопределено рамене Фионлах.

– Ще постъпваш ли в университета наесен?

– Не.

– Защо?

– Трябва да си намеря работа. Имам отговорности, нали сега съм баща.

Фин кимна.

– Как е детето?

– Добре, благодаря, че попита.

Той игнорира сарказма.

– А Дона?

– Живее у тях, с родителите си и дъщеря ни.

– Ами ти? – намръщи се Фин.

– Мама и аз още сме заедно. – Той кимна разсеяно по посока на къщата, която Маршели бе наследила от Артър. – Преподобният Мъри не ме пуска да ходя у тях.

– Че защо? – възкликна невярващо Фин. – Нали си баща на внучката му, за бога.

– Без средства да издържам нито нея, нито майка ѝ. Дона понякога успява да се измъкне и да дойде у дома. Но по-често се срещаме в града.

Фин преглътна гнева си. Нямаше смисъл да го излива пред Фионлах. За това си имаше друго време и място.

– Какво прави майка ти? – Невинен наглед въпрос, за който и двамата знаеха, че е натоварен с вътрешен смисъл.

– Държи приемни изпити за университета в Глазгоу. – Младежът забеляза изненадата му и додаде: – Не ти ли е казвала?

– Не, не сме се чували.

– А, така ли. – Фионлах зарея взор надолу по хълма. – Винаги съм мислел, че двамата един ден ще се съберете отново.

Усмивката на Фин бе пропита от съжаление и тъга.

– Преди толкова години не успяхме. Кое ще е по-различното сега? – Той се поколеба за секунда. – Тя още ли е в Глазгоу?

– Не, прибира се днес, със сутрешния полет. Семейни проблеми.